При светлината на нощната лампичка се виждаше завеса, падаща над постелята на болния. Лекарят се приближи до леглото.
— Донесете тук повече свети — нареди той отсечено и от махна завесата настрана.
За голямо учудване на лекаря постелята се оказа празна; в същия миг върху рамото на доктор Грейсуел тежко се отпусна иззад завесата нечия ръка.
Напрягайки късогледите си очи, докторът се вглеждаше в лицето на високия беловлас старец. Мъжът стоеше в една малка стенна ниша зад завесата, редом с леглото. Беше по нощни дрехи и халат.
— Доктор Грейсуел — заговори този странен болен, — извика х ви тук под предлог, че съм болен. Поднасям ви хилядите си извинения, задето ви причиних това безпокойство, но работата не търпи отлагане. Става дума за една важна тайна.
— Кой сте вие? — докторът изпитваше нещо твърде подобно на уплаха.
Неговият събеседник взе нощната лампичка и приближи лицето си до очите на лекаря.
— Докторе! Пред себе си вие виждате капитан Бернардито Луис ел Гора.
От изненада доктор Грейсуел едва не седна на земята.
— Сеньор Грейсуел — продължи Бернардито, — вие трябва да разберете, че аз не бих ви открил истинското си име, ако замислях да нанеса някаква тайна вреда на законните собственици на този дом. Седнете в това кресло, запалете пура и изслушайте какво ме е довело тук под името на френски роя лист… А вие, майор Бред — обърна се „баронът“ към мнимия си слуга, — стойте пред вратата и следете да не би някой да рече да ни подслушва…
…След три часа доктор Грейсуел влезе в будоара на господарката на дома.
— Милейди Райланд — каза той с безстрастен лекарски тон, — нашият гост барон дьо Брини има възпаление на белите дробове в тежка форма. Обстоятелствата не ми позволя ват да остана в Ченсфилд, но болният е толкова зле, че се нуждае от грижливо гледане. Ще изпратя от Бълтън болногледачка, но тя ще може да дойде едва утре сутринта. Не би ли могла мис Изабела да поеме върху себе си труда малко да по седи край постелята на страдащия? Това е един знатен дворянин, а вашата дъщеря умее да се грижи за болни.
Лейди Елен изпрати да повикат дъщеря й и докторът повтори пред нея своята молба. Мис Изабела послушно се отправи към покоите на болния французин. Мис Тренбърн обеща да смени възпитаницата си след два часа.
В ченсфилдския дом патер Бенедикт Морсини си имаше нещо като временна резиденция, която по традиция се пазеше за патера от времето, когато той предаваше уроци по латински език на малолетната наследница на имението. Някога в тази стая със стреловидни прозорчета, заемаща върха на лявата куличка на замъка, живееше и се трудеше над своите рисунки младият живописец Едуард Мойнс… При пребиваването си в Ченсфилд патерът винаги се установяваше в този уединен покой, закъдето водеше стръмна желязна стълбичка. Слугите на замъка бяха нарекли тази стая „килия“ и рядко влизаха в нея.
Тук, в своята „килия“, отец Бенедикт очакваше сега заминаването на доктор Грейсуел, за да тръгне с него в същата карета за Бълтън. Той изгаряше от нетърпение да чуе присъдата на лекаря над своя знатен френски едноверец. Когато слезе долу в трапезарията, той чу от лейди Елен, че положението на болния е твърде обезпокоително и че временно ролята на болногледачка е взела върху себе си мис Изабела. Патерът намери доктора във вестибюла; лекарят очакваше каретата.
— Многоуважаеми мистър Грейсуел, — обърна се йезуитът към лекаря с толкова мазен глас, сякаш се промъкваше през дупката на заключена врата, — ще ми позволите ли да споделя с вас мястото в каретата?
— Моля ви — отвърна лекарят с безразличен тон. — надявам се, че вашето приготвяне няма да продължи дълго, нали? Скоро ще докарат каретата.
Монахът бързо се качи горе. Но той не се отправи за своята „килия“, а тръгна към покоите на болния французин. Промъквайки се през преддверието, където дремеше слугата Франсоа Буше, патерът открехна вратата към спалнята на барона. На масичката до леглото гореше лампа, чиято светлина падаше върху лицето на доброволната болногледачка мис Изабела Райланд.
Патер Бенедикт никога досега не беше виждал Изабела в състояние на такава дълбока душевна подтиснатост. На побледнялото, отслабнало лице на наследницата на Ченсфилд се беше появило ново изражение на горест, тревога и прикрит гняв. Зачервените й клепки бяха натежали, очите — загубили блясъка и пламенността. Дори устните, доскоро още полудетски и пухкави като у веселите ангели върху платната на италианските майстори, бяха станали като че ли по-тънки и по-сухи. Тези стиснати устни правеха цялото лице на Изабела по-възрастно, по-ряло; в него не беше останало нищо от палавото детско безгрижие.