ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА
ЛОВЦИ СЛЕД ЛЕОПАРДА
1
Каретата с отпочиващия лъв на вгънатата вратичка вече минаваше през моста на Ченси и наближаваше „Веселият булдог“. Конете препускаха в тръс, железните шини еднообразно и досаждащо тракаха по настилката.
— Свий по ливадната пътечка, омръзна ми този трясък още от Лондон! — заповяда на кочияша господарят на имението Ченсфилд.
Лявото прозорче на каретата беше спуснато. Граф Ченсфилд се вглеждаше в очертанията на двете кули на своя дом, които се сивееха в далечината върху фона на вечерното небе.
В този миг някакъв конник настигна каретата. Тя се беше отбила от паважа и вече се носеше по едва забележимите коловози на междуселския път, който служеше за извозване на сено от ливадите. Като отмина каретата, ездачът задържа потния си кон, изравни се с екипажа и се наведе към отвореното прозорче. Лорд-адмиралът не позна конника. Той се представи като слуга на мистър Кленч, лондонския агент на негова светлост.
— Бързо съобщение от мистър Кленч, ваша милост. Мистър Кленч заповяда непременно да ви настигна по пътя!
— Препуснете напред да предупредите вратаря — каза графът, като се отпусна на възглавницата.
В каретата беше тъмно и той не можа веднага да прочете писмото. Като всеки друг смъртен лорд-адмиралът усети неприятния студ на тревогата: изглежда, писмото съдържаше немаловажни вести, щом лондонският му агент е бил принуден да изпрати подир каретата специален човек.
Небосклонът посиня. Домът и паркът в далечината станаха черни и се сляха. Над островърхите кубета на двете кули затрепкаха звезди. Тук-там в прозорците на втория етаж се виждаха светлини. Долните зали не бяха осветени или пък капаците не пропускаха светлината навън.
Пред главните порти, широко разтворени, стоеше беловласият вратар. Старецът се поклони ниско на господаря, когато четворката коне понесе екипажа по полукръга на парадната алея. Граф Ченсфилд гледаше през прозореца на каретата, но не видя никого на стъпалата на главния вход.
В полутъмния вестибюл старият майордом едва успя да запали две свещи в стенните свещници, в допълнение на мъждивата угарка, която кадеше над гардеробната закачалка. Той взе шапката и плаща на господаря си.
Учуден и ядосан от оказаното му посрещане, лорд Ченсфилд късо запита здрава ли е милейди. В същата минута тя самата се появи на прага. Съпругът й веднага забеляза, че е нещо разсърдена и загрижена.
— Не си уредила твърде тържествено посрещането на мъжа си, Нел — рече той високо. — дявол да го вземе, не мога да позная …
— По-тихо, за бога, по-тихо, Фреди! — прекъсна го лейди Елен. — домът ни е пълен с чужди хора… Имаме гости и …
— Какви ти, по дяволите, гости?
— Фреди, у нас отседна един френски барон… За нещастие той заболя тежко и изглежда, че е на умиране… А снощи направо от Италия пристигна още някакъв си учен богослов доктор Томазо Буоти. Той казва, че бил изпратен при теб от граф Паоло д’Еляно, венециански патриций, у когото си бил на гости. Впрочем всичко това не е много важно. Имаме по-сериозна грижа…
Лейди Елен повлече съпруга си в неговия ловен кабинет, където камериерът вече беше успял да запали свещи в свещника на масата. Мръщейки вежди, графът гледаше в очите жена си. Тя заговори с бърз шепот:
— Фреди, днес Изабела не се върна от разходката си с кон. Мис Тренбърн вече от няколко дни намирала Бела в някакво странно подтиснато състояние на духа. Преди днешната разходка била като че ли развълнувана, загрижена и бледа. Както винаги тя тръгна, придружавана от грума. В ченсфилдската гора я срещнал някакъв си конник; очевидно той я е очаквал. Грумът за първи път виждал този човек. Изабела отпратила грума в къщи, а тя самата не се върна в замъка.
— Тогава, дявол да го вземе, трябва да се претърси околността! Може би с момичето се е случило нещо? Защо този глупак грумът…
— По-тихо, Фреди, в къщи има чужди хора… Аз незабавно изпратих грума назад в гората, но той вече не намери там нито Изабела, нито нейния кавалер. По следите им грумът определил, че те са излезли на шосето и са тръгнали към града.
— Какви са тия нови истории?! Какво гледа старата глупачка Тренбърн, дявол да я вземе? Изпрати ли някого в Бълтън?
— Ти самият разреши на дъщеря си тия налудничави разходки на кон… Никого не съм изпращала в Бълтън.
— Защо?
— Така ме посъветва патер Бенедикт най-настойчиво.
— Виж ти! Къде е той?
— При болния барон, горе.