Полилеят, сияещ с деветдесетте си свещи, висеше точно над катедрата. За да не засенчва хартията със сянката от собствената си глава, патер Фулвио се отдръпна една крачка назад и започна да чете с отмерен, тържествен глас:
„Аз, наследственият и потомствен велможа на Венецианската република, член на Големия съвет, граф Паоло Виторио Алберто Джорджио д’Еляно, в състояние на здрав ум и ясна памет, подтикван от чувство на разкаяние за своите прегрешения пред господа и хората, от любов към скъпото ми отечество и стремеж за справедливост, с настоящото изказвам своята воля относно съдбата на цялото мое движимо и недвижимо имущество след моята вече близка кончина.
Завещавам принадлежащия ми във Венеция Мраморен дворец с всички негови художествени и научни сбирки на моя роден град Венеция и възлагам управлението на двореца музей на досегашния пазител на сбирките, високоучения доктор Томазо Буоти дотогава, докато той самият не пожелае да напусне тази длъжност.“
При четенето на това място челото на патер Фулвио ди Грачиолани се помрачи от лека сянка, но той потърси с очи доктор Буоти и изобрази на лицето си най-сладка усмивка. На свой ред Буоти му отговори с много вежлив поклон.
„Цялото мое останало движимо и недвижимо имущество, с изключение на посочените в по-долните параграфи единични или постоянни разходи, разпределям по следния начин:
Земите и именията, намиращи се в Южна Франция, Ломбардия, Генуа и Венеция, с изключение на Мраморното палацо и «Вила дей Фиори», и паричните ми средства, вложени в ценни книжа на сума два милиона скуди, оставям на моя внук граф Карлос д’Еляно — възпитаник на испанския сеньор, Бернардито Луис, — осил досега условните имена Алонзо де Лас Падос и Чарлз Чембей.“
Перуките, тонзурите и прическите на дамите, открояващи се в залата над облегалата на креслата пред катедрата, се раздвижиха. Из залата се понесе заглушен шепот. Очите на патер Фулвио неспокойно зашариха по целия лист. Групата чужденци в ъгъла около бюста на граф Паоло се завълнува. Старият синьор с моряшка камизола енергично ръкомахаше, шепнеше си със съседите и разтърсваше лулата, която стискаше в юмрука си.
„Съкровищата в тайното избено помещение на Мраморното палацо, състоящи се от скъпоценни камъни и фамилни сребърни сервизи на обща стойност половин милион скуди, предавам на моята внучка Изабела като сватбен подарък в деня на нейното бракосъчетание с вирджинския ескуайър мистър Реджиналд Мърей.
Въвеждането на моите внуци Карлос и Изабела в правата на наследството възлагам на отдавнашното доверено лице на моето семейство сеньора Естрела Луис ел Гора и съвместно с нея на моя приятел и благодетел синьор Томазо Буоти, на които завещавам: на първата, сиреч на сеньора Луис, сумата от сто хиляди скуди, а на втория — венецианската си извънградска вила, наричана «Вила дей Фиори»…“
Патер Фулвио ди Грачиолани четеше документа и гласът му ставаше все по-глух и по-дрезгав. Епископът, който стоеше начело на тайния трибунал на Светата инквизиция в републиката, замръзна в креслото си. На епископските устни бе застинала усмивка, прилична на озъбен череп… О, как хубаво разбираше духовникът на графа колко малко добро му предвещава тази усмивка на инквизитора! …
Патер Фулвио с огромно напрежение запазваше присъствие на духа. Той хвърли бегъл поглед върху останалия текст. Буквите подскачаха, сякаш се подчиняваха на ритъма на пулса му. Те играеха някакъв див балет на отчаянието, чудовищен танц на смъртта! Усилията на много десетилетия се рушеха… Челото на четеца се покри с блестящи капчици пот. Подскачащите букви се подредиха накрай в някакво дълго име… То се мярна в следващия абзац на текста. Това беше името на самия патер Фулвио…
Свещеникът се вгледа в хартията… Не, той не беше вече в състояние да продължи отмереното четене. Настъпи мъчителна пауза, в която патер Фулвио ди Грачиолани правеше жестове, като че ли търсеше очилата си…
Старшият от свидетелите по завещанието, синьор Умберто Грото, забеляза затрудненото положение на графския духовник и приближи до катедрата под полилея.
— Зрението малко ми изневерява — промърмори патер Фулвио.