Очите на Том станаха кръгли като копчетата на куртката му. От безкрайно учудване той забрави дори да се зарадва. След това падна на колене пред клетката и се опита през пръчките да помилва малката маймунка, облечена в зелена дреха, която се беше свила печално в дъното на клетката.
— Дай й едно бонбонче — каза Фернандо, измъквайки от джоба си лакомството.
Маймунката протегна към момчето малката си кафява ръчичка, която толкова приличаше на човешка ръка, че Фернандо изпита някакво стеснение пред това разумно същество, поставено в клетка. Ала зверчето посегна към Томас не за бонбончето: зарадваното, развълнувано момченце, види се, събуди у маймунката също някакви силни чувства. Тя се замята из клетката и закрещя. Томас отвори вратичката. Зверчето веднага скочи на рамото на момчето и с човешка нежност прегърна своя освободител за врата. Том не издържа, обгърна маймунката с две ръце и като притисна лицето си до нея, се засмя и заплака от сладка радост, жалост и вълнение.
— Виждам, че си доволен, Том. И аз се радвам, че мога да ти доставя удоволствие — отново заговори Фернандо и гласът му леко потрепера. — после ще ти обясня всичко: как да се държиш, за какво да разговаряш с хората и какво не трябва да им казваш. Ако те питат отдавна ли ме познаваш, ще кажеш, че много отдавна. Кажи ми, как наричахте дядо Потър?
— Томи Ууд и всички деца му казваха „дядо Матю“.
— Дядо Матю! Много добре. Аз, виждаш ли, също се казвам Матю, затова на улицата и мен ще наричаш Дядо Матю. Я ме погледни сега!
Пред момчето като жив стоеше старият дядо Потър със свъсени вежди, сиви бакенбарди и прегърбена фигура със зелено избеляло наметало и черна шапка.
От учудване Томас отвори уста. Маймунката скочи на пода и се метна на кревата. Момчето се спусна да лови зверчето и ловко му надяна нашийника и куртката. Привлечена от шума, в стаята влезе мисис Бингъл.
— Довиждане, мамо — никна Томас. — сега ние с дядо Матю излизаме на бълтънското шосе!
Мисис Бингъл, онемяла от изумление, гледаше как старецът натовари латерната на гърба си; момчето взе под мишница клетката, завита с кърпата, и „кутията с късметчета“. Па излизане мистър Ханслоу, превърнат в стария Матю Потър, каза на хазайката си:
— Мисис Бингъл, може би малко ви учудва всичко, което видяхте днес, но много ще ви моля да не придавате никакво значение на това и никому да не разказвате.
Когато наемателят и неговият помощник се отдалечиха, мисис Бингъл остана със скръстени на корема ръце пред хлопналата се врата; честната жена се разкъсваше от жестока борба между мъчителното обещание да мълчи и страстното желание да сподели със съседките си своите чудни открития.
6
Рано сутринта на първи февруари по бълтънското шосе крачеше стар латернаджия, придружаван от момче с маймунка. Те не се отбиха нито в един двор и вървяха отстрани на пощенския път.
Чак към обяд немощното февруарско слънце започна малко да затопля земята. Снегът по пътя почерня, в коловозите, оставени от дилижансите, имаше вода.
— Том, всичко, което сега ти разказах за пирата Бернардито Луис, не го казвай никому — рече латернаджията на младия си спътник.
— Какво говорите, дядо Матю, никой няма да чуе от мене нито думица! Ами на колко години е сега синът на Бернардито?
— Той е на пет години. Съвсем неотдавна го видях.
— Е, и? Как изглежда той?
— Обикновено момченце… Ти можеш ли да пишеш?
— Разбира се, че мога. И да смятам, и да решавам задачи за търговци и за пътуващи дилижанси.
— Браво! Ами какво прави в корабостроителницата твоят брат Джордж?
— Той работи като рисувач и чертожник. Само че знаеш ли какво, дядо Матю? Джордж е много умен, той чете забранени книги и иска да стане „син на свободата“.
— Виж ти! Когато бях на неговите години, аз мислех за друго… Тогава слушай, Том, ще ти кажа адреса на сина и на майката на капитан Бернардито. Но ако се изтървеш пред някого, през нощта сам Бернардито ще дойде при теб и ще ти зашие устата, чуваш ли?
— Чувам — отговори момчето с отпаднал глас.
— Ако ние с теб се разделим и ти чуеш, че съм загинал, напиши на сеньора Естрела и на малкия Диего писмо. Запомни адреса: Гърция, пристанище Пирея, предградието, дома на търговеца Георги Каридас. Пиши им, че техният приятел от Толедо е умрял. А сега кажи ми, какви имения има по този път?
— то онази красива вила е чифликът на лейди Станфорд. Нейна е и къщата, в която живеем ние. По-нататък е Ченсфилд, след това имението Уолвсууд, а по-нататък не знам.
— Тогава, който и да те запита накъде отиваш, ще казваш — Уолвсууд, разбра ли?