— Ще го изпълня с радост. А на мене ще позволите ли да идвам при вас?
— Да, сине мой, там ние често ще се виждаме.
— Но това е твърде леко поръчение! Поверете ми нещо по-рудно, по-опасно.
— Сине мой, ако искаш да знаеш, опасно е дори да говориш с мен, опасно е да стоиш до мен тук, край тия шумни вълни. Но аз имам за тебе и още едно, истинско, трудно поръчение. В борбата за правда и свобода то не е маловажно.
— В борбата за правда и свобода!… Мисля, ще мога да умра за това!
— Животът е висш божи дар и трябва да се отдава по-скъпо. Не гибел, а победа — тази е нашата цел… Та ето, възлагам ти: бавно, настойчиво, търпеливо събирай всичко, което успееш да узнаеш за… най-злия враг на бълтънските труженици, за собственика на „Северобританската търговска компания“. Окръжава го някаква важна тайна. Братството трябва да проникне в нея, за да се бори успешно с този слуга на дявола. Името на този човек е…
— Знам. Това е виконт Ченсфилд!
5
Полковник Хауерстън сложи настрана томчето на Стерн, натъпка лулата си и пусна колелце дим в ъгъла на стаята.
В странноприемницата „Бялата мечка“ беше се възцарила тишина. Нощният пощенски дилижанс, след като изсвири с тръбата под прозореца на полковника, продължи пътя си и навярно вече се клатушкаше по заснеженото шосе. Затихнаха и стъпките на слугите в коридора; от долния етаж вече не се чуваше тракането на съдове и само неспокойният съсед на полковника, заемащ малката стая редом с просторните покои на Хауерстън, все още нещо си мърмореше и се суетеше отвъд стената. Този мърморещ клерк от някаква си шотландска фирма се караше на слугата и проклинаше морския офицер, който бе заел с управителя на „Северобританската компания“ последните две свободни места в дилижанса.
— Нито ден повече няма да остана във вашия вертеп! — негодуваше старецът. — незабавно ще напусна това разблудно място, където собственикът безбожник нарочно прави така, че наемателят да не може навреме да замине! Нека да не си въобразява, че след като ме е задържал още едно денонощие, ще изтръгне от мене пари за престоя!
— Хелоу, мистър Стейбълд! — извика полковникът, комуто омръзна кавгата зад стената. — какво ви е хвърлило в такова негодувание? Наминете при мен и охладете злобата си с глътка хубав херес!
Стейбълд, с дългополо кожено наметало, влезе в стаята на полковника, като продължаваше да излива недоволството си. Домакинът го покани да седне на масата и сложи чаша пред него. На чашка между двамата наематели се завърза разговор и негодуванието на стария клерк поулегна. Той сухо поблагодари на полковника и се прибра в стаята си, като се отказа, по приятелския съвет на Хауерстън, от намерението си да напусне странноприемницата.
Полковникът вече се готвеше да се разсъблече и да загаси свещта, когато слугата му подаде писмо, току що донесено от пратеник на Уудро Крейг.
Хауерстън прочете набързо листа, наметна халата вместо съблечения вече мундир и се спусна на първия етаж, където квартируваха съпровождащите го офицери. Един от тях, капитан Бред, полковникът завари да пише доклад до министъра. Офицерът вдигна към началника си уморени очи и уловил скрито тържество и радост по лицето на Хауерстън, запита:
— Да не са получени нови вести за Меджерсън, господин полковник?
— Ненапразно обърнах внимание върху моя съсед! — отговори полковникът. — току що получих подробности по разпита на тази глупачка Бингъл. Нейният наемател Ханслоу, агент на Меджерсън, засега се е измъкнал. Но още вчера сутринта същият този Ханслоу помогнал на Меджерсън да измени външността си и да се превърне в шотландски клерк. Та ето: моят съсед и приятел шотландският клерк Арчибалд Стейбълд е именно вождът на лудитите Елиът Меджерсън! Незабавно наредете най-строго да бъде следен, с един удар ще заловим цялата му шайка!
Рано сутринта на следния ден от портата на бълтънската корабостроителница бързо излезе един юноша на около петнадесет години с чиста куртка и синя сукнена баретка с тока. Пазачът, който го пропусна, проследи с усмивка момчето — толкова непосредствено беше отразена на лицето му радостта от свободата и възможността да прекара неделния ден у дома си.
Недалеч от вратата един уличен продавач, предлагащ на минувачите банички и кифли, подвикна на юношата:
— Къде бързате така, млади човече? Няма ли да си купите нещо за закуска? Никъде няма да намерите по-обра и по-прясна стока от моята!
Момчето килна баретката си на тила, при което златистите му къдрици се пръснаха по раменете, бръкна с ръка в джоба на куртката и се спря замислен пред таблата.