— Не, никой.
— Ще успееш ли да се върнеш незабелязано?
— Ще се опитам.
— Юначага си ти, Том! Сега още нещо: знаеш ли кораба „Окриленият“?
— Знам го. Сега той стои на кея до самата корабостроителница… Само че… на него е вече екипажът.
Да, от него именно да се пазиш. Внимавай да не те забележат от този кораб… Ето патрулът се връща, време е вече!… Тук съм извадил една дъска от стобора, промъкни се през дупката. Аз ще ти подам сандъчето и ще те чакам тук. През цепнатината ще те наблюдавам. Когато тръгнеш обратно, дръж посока към ей този фенер, дупката в стобора е малко по-надясно от него. Гледай да не попаднеш в нечии лапи… А пък ако те хванат… ще те освободя! Само че… не си забравил адреса на сина на Бернардито, нали?
— Не, не съм го забравил. Подайте сандъчето, дядо Матю…
Момчето се промъкна през отвора, направен в стобора. Фернандо му подаде сандъчето и пъшкайки, Том го понесе в тъмнината натам, където върху фона на сивото нощно небе слабо се очертаваха силуетите на крановете и на строящите се кораби. С ухо към цепнатината на стобора, испанецът не чуваше нищо друго освен шумоленето на вятъра в голите клони на градината. Някъде откъм кея, вероятно от борда на „Окриленият“, се раздаде звънът на корабна камбана и часовникът на катедралата сякаш в отговор удари полунощ.
Фернандо стоеше край стобора, притиснат към стълба. Най-близкият фенер се люшкаше на петдесетина крачки и сянката на стълба прикриваше фигурата на испанеца. След като обходи корабостроителницата, патрулът отново се върна при вратата. Войниците отидоха да се посгреят в караулната. Някъде лаеше куче. Минутите течаха мъчително бавно. Цареше тишина и редкият далечен кучешки лай не нарушаваше, а като че ли подчертаваше тази пълна нощна тишина.
Внезапно в мрака, там, където над кея се издигаха мачтите на „Окриленият“, се раздаде вик. Фернандо се мъчеше през пролуката да различи нещо в тъмнината. С кинжала си се опита да разтвори дъските, но здравото дърво не се поддаваше. Светлина от фенери се замярка сред високите платформи с кораби. Дочу се тропот от подковани ботуши. Испанецът опря коляно в гредата, хвана се за шиповете на стобора, издигна се на ръце и погледна през оградата. Той видя момчето, което презглава тичаше към стобора. Но малкият се беше объркал в тъмнината и бързаше, препъвайки се, право срещу фенера!
След момчето тичаше тежко един моряк с широкопола шапка и индийска куртка; той държеше в ръката си дълга карабина. Преследвачът беше още далеч от момчета, което обаче се защура пред стобора и не можеше да намери спасителната дупка.
Фернандо се колеба само миг. С един скок той се намери долу, до стобора на отвъдната страна. Момчето се сепна, но като позна испанеца, се спусна към него. Фернандо успя да вдигне момчето; прехвърли го през горния край на дъските и Томас Бингъл, прескачайки през острите шипове, зашеметен се търколи в градинката и хукна стремглаво през задните дворове.
Спасителят му стреля с пищова си срещу наближаващия враг. Преследвачът клекна на едно коляно и вдигна карабината, докато испанецът, хванал се за железните шипове, се напрегна да ги прескочи. В същия миг в дъното на корабостроителницата нещо избумтя и по цялата околност се разнесе глух тътен. Червен сноп се издигна към небесата и десетки огнени змии се загърчиха в тъмната нощ, озарявайки я с взривове, искри и настървени огнени езици. Силният вятър подхвана летящите искри.
Първомартенската зора още не бе се сипнала над Бълтън, когато лондонският дилижанс наближи града. Норуард дръпна перденцето от прозореца на каретата и втренчено се взря в мрака, където вляво от пътя тъмнееха заснежените дървета и постройки на Ченсфилд. Останалите пасажери на дилижанса мирно похъркваха на друсащите с седалки.
Внезапно тревожният вик на кочияша разбуди всички пасажери.
— Бълтън пак има пожар! Гори или в пристанището или някъде наблизо до пристанището!
— Карайте бързо! — свирепо проговори Норуард, втренчен в неподвижното зарево, обхванало половината от хоризонта.
Тежката карета се понесе по-бързо. Кочияшът всяка минута стоварваше камшика си по конските гърбове и скоро под железните шини на дилижанса затропаха камъните на бълтънските калдъръми.