Ето, показаха се и два врязващи се в морето носа, които служеха като природна защита на проходите към залива, получил от пионерите на тази земя наименованието „Залива на корсаря“. Към залива водеше проток, образуван от скалистите брегове на двата носа. Този естествен канал се стесняваше на места до двеста метра. От кормчията се изискваше голямо умение да въведе кораба в залива, още повече, че при отлив в устието на канала се подаваха стърчащите зъби на остри подводни скали.
Вятърът гонеше в протока ситни вълни. На три полуспуснати платна в шест часа вечерта „Орион“ навлезе в устието на канала.
Скалите, обрасли с дребни хвойнови дръвчета по дълбоките пукнатини, орлите, напуснали своите гнезда и виещи се над мачтите, тъмната ивица в подножието на скалите, обозначаваща височината на прилива, тесните клисури и планинските ручеи, мътни от дъждовните потоци, напомняха някои заливи по адриатическото крайбрежие.
Стесняващият се проток изви наляво… Маневра с платната и кормилото… Спиците на кормилното колело се завъртяха по-бързо… Отдясно остана пясъчна ивица, вдаваща се в залива като нос…
Просторният залив с плавна линия на бреговете, обкръжени от дантелена пяна, прие кораба в зеленикавите си води. Зад пясъчната крайбрежна ивица като стена се възправяше гъста гора. Високо над залесените предпланини и алпийските ливади царуваше острието на стръмния скалист връх. Планинска рекичка, изровила в продължение на хилядолетия дълбоко дефиле, се вливаше в залива на няколко ръкава.
Нежният и величав пейзаж отдалеч напомняше по-скоро за Гърция или Италия, отколкото за африкански остров. Само ярката зеленина на крайбрежните храсталаци около рекичката, екзотичната пищност на горския гъстак, исполинските стволове на дърветата и внезапно налетелият бурен порив на вятъра, който затъмни залива и околността, напомниха на хората от кораба, че се намират на границата на тропическия пояс. Вихърът отмина тъй неочаквано, както и беше налетял…
От силния плясък на хвърлените котви, от грохота на котвените вериги и от отсечено резките команди ята птици изплашено се издигнаха над скалите. Пасажерите и моряците мълчаливо се струпаха на палубата. Дори черният Нерон, кучето, което развличаше екипажа при пътуването, престана да лае по разтревожените птици… Грели обгръщаше с поглед новите си владения. В този миг от вратата на каюткомпанията излезе гологлава лейди Емили. Моряците, които бяха свикнали да я виждат в скромни дрехи и без всякакви украшения, ахнаха от изненада. Облечена с ослепително бяла атлазена рокля, с бисери на шията и с мрежа на косата, обсипана със ситни елмази, тя отиде на носовата част на палубата и без да гледа никого наоколо, се изкачи леко на масивната основа на бушприта. Подредените в красива прическа коси падаха върху раменете й, руменина от вълнение пламтеше на страните й. Тя беше толкова красива, че изглеждаше като някаква оживяла гръцка богиня — покровителка на брига, изкачила Се в ослепително бял хитон на закриляния от нея кораб.
Ричард Томпсън я гледаше с тревога и възхищение. Единствен той разбираше какво става сега в душата на младата жена!
Останалите пътешественици се струпаха на палубата. Владееше тържествена, напрегната тишина, сякаш всичко бе стихнало, за да могат хората на кораба да чуят гласовете на неизвестните жители на тази земя.
Но и на острова всичко мълчеше. Никъде не се виждаха нито лодки, нито салове. Крайбрежието изглеждаше безлюдно. Само на един далечен бряг Грели различи опната на колове рибарска мрежа. Нито един звук, нито едно движение не издаваше присъствието на островитяните.
Започваше вече да се здрачава. Виолетови сенки плъзнаха из долища и клисури. Мъгла на бели талази висна над долината и ручея; високият връх, зарозовял от последните слънчеви лъчи, помръкна и стана син, а над назъбената стена на далечната гора затрепка първата бледа звезда.
Грели извика от мостчето Томас Мортън. Старият атърни, видимо развълнуван, стоеше на спардека.
— Мистър Мортън, качете се при мен. Предайте на лейди незабавно да напусне палубата. Нека да ме почака в каютата си… Стойте! Как ще си обясните мълчанието на острова?
— Може би е напуснат от обитателите си?
— Не, те са тук. Мрежата… На пясъка се виждат пресни следи. Струва ми се, че това мълчаливо посрещане означава обявяване на война.
— Може би още не са успели от вътрешността на острова да забележат кораба?
— Не дрънкайте глупости! Слушайте, а кои са в края на краищата според вас двамата спътника на… онзи… Дали единият от тях не е все пак едноокият Бернардито Луис?
— Какво говорите, сър, мъртвите не възкръсват! Аз с очите си гледах как Бернардито плуваше, спасявайки се от французите, и как след вашия изстрел тръгна към дъното с куршум между лопатките. От него до пясъчната ивица имаше не по-малко от стотина фута!