— А вам, Бернардито, наслука! Но не проливайте напразно кръв.
— Кръвта според нас е най-евтиният сок в този проклет свят, господин виконт! Предайте на мис Харди, че съм решил и пред нея да изкупя старата си вина.
— Каква вина, Бернардито?
— Все пак баща й беше убит от моите момчета. Днес този грях ще падне от мен, жив или мъртъв. Сбогом, Фред!
И двамата брадати мъже се прегърнаха силно в горския гъсталак.
5
Барометърът предвещаваше силна буря и привечер Скалистия връх се обви в облаци. Откъм юг се зададе тъмен облак. Той се спусна ниско над острова, оставяйки кълвящи се къдели по върховете на хълмовете и дори по рейте на кораба.
Пасажерите на брига през целия ден сновяха по палубата — разглеждаха спокойния ландшафт на острова. Стана известно, че островитяните отхвърлят преговорите. Доктор Грейсуел недоумяваше защо не го изпратят да освидетелствува предполагаемите болни на острова, но мистър Мортън му обясни, че както изглежда, островитяните са много; те се показват само с маски, настроени са войнствено и враждебно, добре са въоръжени и искат да заемат протока, за да отрежат пътя на кораба към открито море.
Много приказки сред пасажерите и екипажа предизвика нощният женски писък на кораба. Лейди Станфорд обясни, че е викала нейната камериерка Бетси от страх пред лейди Емили Райланд, която внезапно е изпаднала в буйно умопомрачение. Всички обясняваха тази неочаквана болест на младата виконтеса с вълнението и страшните разкази за озлобените прокажени на острова. Разказваха, че в припадък на лудост лейди Емили изтичала през нощта от каютата си и се нахвърлила с нож върху Карачиола и Бетси; едва с голяма мъка с помощта на други пасажери те могли да надянат на Емили усмирителна риза. През деня съсипаният мистър Райланд разказа на Брентли, че припадъците не са се повторили, но от предпазливост болната ще бъде държана в заключена каюта, където при нея неотлъчно се намират негърът Сам, Ричард Томпсън и Камила.
Всъщност и Ричард, и негърът, и французойката камериерка, арестувани още призори в леглата си, седяха затворени в тъмните стаички на кораба, които не бяха толкова страшни и глухи като долния трюмен карцер, но все пак приличаха доста на тъмнични килии.
Нито един от арестуваните не знаеше на какво да припише внезапното си затваряне; негърът и Камила си припомниха с безпокойство тайнствените събития в ченсфилдската гора, а Ричард се досещаше, че Емили „е отказала да се подчинява“ и е вдигнала бунт, потушен от пирата с решителни и безчовечни мерки. През деня мулатът Рой донесе храна на затворниците. Разбира се, и от него Ричард нищо не успя да узнае.
Вечерта започна силен прилив. Наложи се дори да се отпуснат котвените вериги, защото корабът се издигаше. Бреговата ивица отново се смали до една тънка нишка от жълт пясък. Настъпи непоносима влажна жега. В далечината кратерът на огнедишащата планина запуши по-силно и на два пъти пасажерите на „Орион“ дочуха слаб подземен тътен.
Грели извика Карачиола на палубата и му заповяда да слезе в трюма.
— Приготви всичко, което ти наредих, и извикай Оге — каза той тихо. — когато всичко бъде готово, върни се сам на палубата и наблюдавай брега. Аз ще посплаша тази горделивка.
Заедно с Оге собственикът на „Орион“ слезе в утробата на кораба, в карцера. Фенерът в ръцете на Грели освети широко отворените, изпълнени с отчаяние очи на затворничката. Тя седеше върху одеялото, прибрала нозете си под полата.
— Дойдох да ти предложа свобода — рече корабовладелецът. — пиши на островитянина положението ей, моли го да те спаси. Съдбата ти е в негови ръце. Ето мастилница, перо и хартия. Пиши му цялата истина. Пощада няма да има за теб.
Когато Грели подаде на девойката хартия, перо и любимата й мастилница, подарък от покойната й майка, Емили със страшно напрежение на волята овладя тръпката, разтърсваща тялото й, и взе подадените й предмети. След това, като зажумя, тя с всичка сила захвърли фарфоровата мастилница в краката на своя мъчител. Малкият предмет се пръсна на парчета. От ярост Грели изрева:
— В окови, Оге!
Гигантът вдигна оковите от пода. Грубите железни халки обхванаха китките и глезените на девойката. Датчанинът заклела с чук тези халки-гривни. Веригите бяха толкова тежки, че Емили почти загуби възможност да се движи.
— Дай ми камшика!
Вик на ужас замря безсилно в този глух като манастирско подземие кладенец.
Грели замахна с камшика, но в този миг нечии стъпки загърмяха по железните стъпала на люка.