Колкото до вниманието, което Дънкан бе отделил снощи на Сабрина, той несъмнено просто бе искал да накара Офелия да ревнува, знаейки, че тя ще научи непременно. Като че ли Сабрина можеше да й бъде някаква конкуренция. Пълен абсурд. Но поне Офелия вече бе разбрала замисъла му и знаеше точно как да се справи с него.
ГЛАВА 28
Сега, когато гостите бяха в Съмърс Глейд вече от няколко дни, и Дънкан бе представен на всички тях, те не гледаха на него вече като на планинец. Два-три дни бяха достатъчни, за да го приемат като един от тях.
Това постави началото на едно явление, което той откри по-късно същия ден. Ставаше все по-трудно да преминава от салон в салон или дори през фоайето, без да бъде спрян от гости, които желаеха да поговорят с него. Установи, че му харесваше много повече, когато беше, „непознатият“ и повечето избягваха да се приближават до него.
Същото продължи и вечерта. Беше се надявал да се, добере по-скоро до балната зала, тъй като се надяваше да намери там Сабрина и да опита да поправи грешката, която бе допуснал днес на терасата. Но танците интересуваха далеч не всички гости, така че мнозина от тях бяха все още из другите салони. И смятаха, че е съвсем в реда на нещата да го замъкнат в дневната, за да разреши някакъв спор, или в друг салон, за да чуе дискусия, която според тях не трябвало да пропуска в никакъв случай.
Дънкан не искаше да бъде груб и невъзпитан, затова се добра до балната зала много по-късно, отколкото му се искаше. Но се оказа, че това съвсем не е краят на изпитанията му.
Веднага откри Сабрина, която стоеше в другия край. Той мина покрай Офелия, без да я забележи, макар тя самата да не го пропусна. Помежду им обаче имаше доста хора, всеки един от които бе твърдо решен да го спре, за да му каже нещо. Когато най-сетне стигна до Сабрина, беше изгубил търпение и я поздрави с леко сприхав тон.
Но с характерната си прозорливост тя разбра веднага за какво става дума и се засмя.
— Не си свикнал да бъдеш толкова популярен, нали?
— Абсолютно точно. В планината не говорим само за да чуем собствения си глас, както правят тези англичани. Говорим, когато действително има проблем.
— Разбирам — отговори тя, все така усмихнато. — Значи разговорите, които сме провеждали двамата, трябва да са били отегчителни за теб, тъй като бяха доста фриволни.
Младият мъж се изчерви до корените на косата си и промълви смутено:
— Не съм искал дори да намекна…
— Дънкан, престани — смъмри го меко тя. — Досега трябваше да си се научил да разпознаваш кога се шегувам.
Шотландецът въздъхна. Трябваше да се досети. Но беше очаквал много по-голяма резервираност от нейна страна след случилото се помежду им на терасата, евентуално дори гняв. Но сега, като се замисли, установи, че му е почти невъзможно да си представи Сабрина ядосана, истински ядосана, с пламнал поглед, да повишава глас… Заслужаваше си човек да види едни изпълнени с гореща страст виолетови очи…
Отмести поглед, за да не й даде възможност да види какво му причиняват собствените му мисли. За нещастие той попадна на Офелия и този път улови усмивката, която тя му изпрати, като тръгна към него.
Даде си сметка, че като стои със Сабрина, дава повод на русокосата красавица, която я познаваше добре, да се присъедини към тях. Затова побърза да тръгне в друга посока.
— Ще се върна — успя да прошепне той преди това.
Но мина повече от час, преди да успее да се добере отново до Сабрина. Осъзна, че няма да се получи нищо, ако се опитва да бяга от Офелия, тъй като щеше да бъде всеки ден в къщата. Явно се налагаше да й каже, че не желае да има нищо общо с нея, тъй като тя очевидно не разбираше от намеци.
— Струва ми се, че ти дължа няколко извинения — каза, той на Сабрина, като се приближи до нея край масата с храни и напитки.
— Само няколко? — повдигна тя вежди. — Аз се сещам, поне за седем.
Точната цифра и сериозното й изражение го накараха да помисли, че този път не се шегува.
— О, какво още съм направил?
— Ами, първо, все още не си ме поканил на танц. Второ, би трябвало да се извиниш, задето смяташ, че трябва да се извиниш, след като няма причина за извинения. Трето, не би трябвало да изглеждаш толкова изненадан, когато някой се шегува с теб, тъй като той може да си помисли, че имаш нужда от урок в изкуството на глупостта и да си отиде оттук с това впечатление.
И точно защото тя продължаваше да го гледа все така сериозно, смехът му изригна като вулкан. Не че в момента го интересуваше дали привлича хорските погледи. За пореден път тя бе успяла да го накара да се почувства в свои води, да тушира повече или по-малко смущаващите преживявания от деня, все едно, че никога не бяха се случвали.