Много й се искаше да не обръща внимание на заключенията на Офелия и да вярва на мнението на Рейфиъл, но не можеше. В целувката на Дънкан не бе усетила нищо особено страстно, сравнимо с бушуващата навън буря. Целувката му беше нежна, сладка, изненадваща, прекрасна, поне за нея, но не бе забелязала бурна страст. И в същото време бе целунал Офелия страстно, макар да не го бе искал. А фактът, че го бе направил, въпреки волята си, говореше само по себе си.
Не се усъмни и за момент в истинността на думите на лондончанката. Той искаше да си я върне, но беше все още ядосан, за да го направи веднага. И как нямаше да я иска? Офелия бе необикновено красива, за да има мъж, който да не я пожелае. Сабрина обаче не вярваше, че Дънкан я използва, за да накара блондинката да ревнува. Аманда може би, но не и нея. Приятелството им беше истинско. Не можеше да бъде другояче. Не можеше да греши чак толкова, относно него… или относно собствената си стойност.
Налегнаха я мъчителни мисли, защото прие, че мъжът, когото обича, обичаше друга, при това жена, която не го заслужава. Знаеше, че рано или късно това няма да й бъде спестено, но чак толкова скоро?
Естествено, скоро последваха сълзите и тя побягна без да вижда накъде отива. Едва когато се спъна в един корен и за малко не падна, главата й се проясни. Тогава откри, че е направила кръг и почти се е върнала в Съмърс Глейд. Именно поради това каретата, която излезе от имението точно в този момент, я настигна за секунди.
— Какво, по дяволите, правиш? — чу тя гласа на Дънкан.
Той скочи от седалката на кочияша и я дръпна в каретата.
Вътре беше тъмно като в рог. Той се бе хвърлил на първата карета с впрегнати коне, която бе попаднала пред погледа му. Тя трябваше да я отведе заедно с лелите й вкъщи след края на тазвечерното празненство.
В тъмнината младежът не видя сълзите й и вторият му въпрос прозвуча не по-малко гневно от първия:
— Какво те накара да избягаш така бързо, сякаш дяволът те гони?
— Нищо.
— Нищо ли? След като беше толкова разстроена, че не можа даже да изчакаш кочияша?
— Обичам да ходя пеш…
— Ти бягаше…
— Студено е…
— Чакам истината, момиче, и не искам да чувам повече извинения. Видях, че разговаряше с Офелия. Какво ти каза, че те разстрои така?
— Дънкан, искам само да се прибера. Ако не желаеш да ходя пеш, тогава ме закарай вкъщи.
Трябва да бе дочул потрепването на гласа й сега, след като най-после я остави да каже няколко думи, без да я прекъсва, прокара ръка по лицето й и усетил очакваните сълзи, я прегърна и притисна така силно, че едва не я задуши.
— Съжалявам — измърмори той. — Недей да говориш за това, ако не искаш. О, какъв безчувствен глупак съм.
Той съвсем не беше такъв, дори се опитваше да попие с устни сълзите от очите и страните й. Съвсем естествено започна да я целува. Тя не се възпротиви. Не можеше да си представи някога да се възпротиви на целувките на Дънкан, независимо дали бяха породени от симпатия, приятелство или…
Страстта, подобно на гнева, беше изумителна емоция, толкова бързо се появяваше и… ни обсебваше. Непрогледната тъмнина засилваше другите сетива, особено осезанието, а съчетанието от онова, което усещаме на повърхността и вътре в себе си, е прекалено силно, за да му устоиш.
Сабрина даже не направи опит. Знаеше много добре какво може да се случи и какво се случваше, но не се тревожеше. Можеше да не се вълнува доколко е правилно и доколко — погрешно това, тъй като вече бе решила никога да не се омъжва. До нея сега обаче беше мъжът, когото обичаше, и той й предлагаше възможност да надзърне в онова, което би могъл да бъде бракът им. Разбира се, че нямаше да откаже. Щеше да приеме всичко, което бе готов да й даде от себе си, в това число тези няколко откраднати мига страст, за които бе мечтала.
Съществуваше обаче известен елемент на нереалност, на съмнение, че нещо толкова хубаво може да бъде истина. Сигурно беше сън. Сън или не, не трябваше да отказва, а да му се наслади напълно, и тя точно това правеше.
Косата й беше в пълен безпорядък от тичането. Това улесни Дънкан, когато прокара пръсти между кичурите, за да намести главата й за целувките си. Езикът му беше ту дързък и предизвикателен, играеше си със сетивата и я окуражаваше да се включи в неговата игра, ту изведнъж придобиваше изгаряща напористост. Тя посрещна това ново усещане със същото благоговение и вълнение.
Дишането й ставаше все по-трудно, докато не осъзна, че е отдадена на наслаждението, за да се занимава с нещо толкова прозаично. От време на време дори се задъхваше. Стана й по-лесно обаче, когато устните му преминаха към шията й, но това пък постави началото на нови усещания и тя затаи дъх, тръпнеща от удоволствие.