Не разказа на никого за произшествието и никога повече не видя кубинеца. Тъй като всичко, което знаеше за предците си, беше разказано от собствения му баща, Том не осъзнаваше напълно какво означава във вените ти да тече кръвта на Клейтънови.
Докато чакаше в Корстън парк усети напрежението отново да нараства. Но сега то не беше спонтанно. Почувства разбиването на апартамента като нетърпимо предизвикателство. Отвличането на Карълайн — като омърсяване на душата.
Антонио Салазар, трето поколение частен банкер от Ню Йорк, дори не можеше да си представи какво го очаква.
Хулио Роблес отвори очи, но видя само мрак. В първия миг не можа да си спомни нито къде е, нито как се е озовал там. Тялото го болеше и му беше трудно да диша. И тогава, докато се опитваше да разпознае околността в черната безлунна нощ, бавно си припомни в какво опасно положение се намира.
Беше управлявал собствената си кола до имението, докато индианецът седеше мълчаливо зад него. Пое нагоре по автомобилната алея покрай невидимата охрана и спря пред прилична на дворец къща. Друг индианец заговори с неговия похитител, обръщайки се към него с името Тупак.
— Дон Карлос е зает в момента — каза той на испански.
След това заговориха на език, който Хулио не разбираше. Намираше се на петдесетина метра от господарската къща на наркобарона и видя двамата мъже, седнали в хамака на терасата. Веднага ги позна: Моралес и Шпеер.
Индианците наредиха на Роблес да слезе от колата си и го поведоха към един джип. Заключиха ръцете му на гърба с белезници и му завързаха очите с някаква кърпа. Единият караше джипа с Роблес седнал до него, а другият седеше отзад, за да парира всеки опит за бягство. Пътуваха около половин час и Раблес разбра, че са слезли от шосето, защото всъдеходът се люшкаше и подскачаше, въпреки че се движеше много бавно. Изпитваше отчетливото усещане, че се изкачват в планината, защото въздухът захладня, а вятърът носеше неповторимия мирис на джунглата.
Когато стигнаха своята цел, Роблес започна да чува и други гласове. Няколко невидими ръце го издърпаха от седалката и го хвърлиха на хладната влажна земя. След това изпита съкрушителна болка — някой го изрита с ботуш в бъбреците. Последваха жестоки ритници, докато не изгуби съзнание. Следващият му спомен беше как плисват вода върху лицето му и звукът на подигравателни гласове.
Някой го сграбчи за краката, вероятно бяха двама души, като се съди по бързината, с която го затеглиха по неравната земя. Той изстена от болка, когато тялото му мина през острия ръб на прага на някакво помещение. Отново започнаха да го обработват, докато пак изгуби съзнание.
Когато се свести, превръзката на очите се беше разхлабила. Цареше тишина, като се изключат тропическите насекоми, които се веселяха в нощната гора. Ръцете му още бяха вързани зад гърба, но сега и втори чифт окови беше щракнат около глезените му. Той направи усилие да погледне краката си, както беше проснат по лице, но му попречи въжето на врата. Скоро осъзна, че въжето, увито около врата му, беше толкова късо и здраво вързано за дървен кол, че затрудняваше дишането му при всяко движение. След няколко опита той се отпусна и с благодарност започна да вдишва уханния нощен въздух.
Това ли е, помисли си той. Така ли ще свърши всичко? Къде беше сбъркал?
Ромуалдес не го бе очаквал тази вечер. Съдейки от реакцията му, Роблес би могъл да се закълне, че кметът изобщо не е допускал повторната им среща, но въпреки това индианецът го чакаше в колата. Трябва да се е настанил там, докато той и Ромуалдес разговаряха. Как можа да се случи? Каква грешка беше направил Хулио, която им позволи да проникнат през неговото грижливо изработено прикритие? Не можа да се сети за отговор. Беше сигурен, че на сутринта вратата ще се отвори и ще влезе Моралес. Надяваше се, че ще го довърши бързо, но някак не му се вярваше. Под елегантното си лустро колумбиецът беше корав и зъл като всички, които някога са ръководили наркокартел.
У дома си в Меделин кметът Мигел Ромуалдес не можеше да спи и причината не беше само в пулсиращата ръка. Д-р Палмиро беше превързал изгарянията и поставил две инжекции, но настоя пациентът да иде в болницата, за да го прегледат спешно. Ромуалдес обясни, че това не е възможно, защото има много предварително планирана работа. Ще може да иде в болницата едва вечерта.
— Дългът — обяви той с глас, който проеча из къщата — преди личното удобство. А може би ще бъде по-добре да ида в Богота при някой добър пластичен хирург? Така би било най-добре.