Там ги заведоха в голяма килия на приземния етаж, където беше затворен Ричард Суини. Полицаят, който го беше арестувал, им каза, че американецът, е отказал да даде показания. Настоял да дойде неговият адвокат, без когото нямало да каже каквото и да било.
Арчър седна на свободния нар срещу адвоката, а Харпър предпочете да остане прав със скръстени ръце и да се облегне на вратата. Главният инспектор каза на Суини, че Карълайн е отвлечена, и внимателно се вгледа, за да види неговата реакция. Беше очевидно, че е разтърсен. След това Арчър добави, че са установили, самоличността на похитителя като Антонио Салазар. Суини изглеждаше наистина поразен, но все още не искаше да каже нищо, като се изключи настояването, че е невинен. Каза го с твърд глас, но си личеше, че го е страх.
— Повтарям: пристигнах в Лондон единствено за да обсъдя един въпрос с моя клиент Томас Клейтън. Не зная нищо за това предполагаемо отвличане и не зная нищо за Антонио Салазар, с изключение на това, че е син на един от клиентите на нашата правна кантора. И сега за вече десети път искам да се срещна с адвокат, а докато това не стане, няма какво да добавя.
— Някой определен адвокат? — попита Харпър.
— Просто ми дайте телефонния указател.
Харпър погледна към Арчър, който кимна и се зае да му намери.
— Някаква идея къде може да е отишъл Том Клейтън? — попита отново Харпър.
— По дяволите, откъде бих могъл да знам? Той си тръгна от хотела с вашите хора — ядно отговори Суини.
— И отказвате да ни кажете как стои въпросът с тези пари, така ли, господин Суини?
— Вече ви обясних моето мнение. Няма да кажа нищо повече, докато не говоря с английски адвокат.
— Осъзнавате ли, че може би задържате жизненоважна информация за разследването на тежко престъпление?
— Не.
— И възпрепятствате правосъдието.
— Я се разкарайте. Имам право на адвокат. Ако продължавате да нарушавате законите, ще дойде време и на вас да ви потрябва такъв.
В този момент дежурният сержант почука на вратата.
— Спешно обаждане за главен инспектор Арчър — обяви той.
Арчър и Харпър излязоха забързани, пренебрегвайки настояването на Суини да получи телефонен указател.
Обаждането беше от Скотланд ярд. Една патрулка от Кралския полицейски участък в Беркшър беше видяла бентлито да се движи по Д4 и в момента го преследваха.
Тони Салазар беше запомнил пътя. Право на запад по Д4, след това трябваше да завие по изход №17 и да продължи на север още пет километра по 1249. Шосето щеше да го отведе до село Корстън, където трябваше да завие надясно и да кара още километър и половина до Корстън парк. Той натисна педала на газта и усети как бентлито се хвърли напред.
Щеше да вземе тези пари на всяка цена. Системата, с която баща му толкова се гордееше, беше виновна за тази каша и смотаният адвокат Суини не беше постигнал нищо в опита си да оправи нещата. Пълен провал, точно както Тони предсказа. Когато се върне в Ню Йорк с четиридесет и трите милиона долара, старецът ще трябва да започне да се вслушва в него. Вече беше време старото поколение да направи път. Истината беше, поне Тони така виждаше нещата, че богатите възрастни мъже се размекват.
В старите лихварски дни фамилия Салазар можеше да извади сто бойци. А сега какво имаха? Шестима биячи, включително Перес. Една шепа бойци. Десетина адвокати и счетоводители. И всички смучеха от фирмата като пиявици. С помощта на страха и подкупите можеха да се отърват от половината хрантутници. А освен това стоеше въпросът и с дела на фирмата. Десет процента за пране на пари. Боже мили! На улицата днешната тарифа беше двадесет и пет!
Не, Тони щеше да свърши тази работа както трябва, да се докаже и после да започне да изтиква стареца встрани. Разбира се, любезно. Няма нужда човек да плюе на собствения си корен. Но след днешната работа Салазар старши трябва да разбере, че е настъпило времето на Тони.
Толкова късно вечер почти нямаше движение по шосето и Тони караше с висока скорост, когато забеляза просветването на бурканите зад себе си. Полицейската кола стоеше в един страничен път западно от Хънгърфорд. Уморените от нощното дежурство полицаи трябваше да изпробват нов модел радар, когато видяха стрелката да скача на сто и шейсет километра в час. Те тръгнаха още преди превишаващата скоростта кола да мине край тях, и едва тогава я видяха да профучава. Когато шофьорът на патрулката ускори до двеста километра в час, максимално разрешената им скорост, неговият колега съобщи провинението по радиостанцията. След десет километра те наближиха бентлито и той съобщи номера на колата в централата. Точно в този миг Салазар ги забеляза отзад, изруга, натисна газта до дъно и нададе жизнерадостен вой. Когато спидометърът му показа двеста петдесет и пет километра в час, полицейските лампи изчезнаха. Той стигна до изход № 15. На указателната табелка пишеше Суиндън. Това му заприлича на голям град, минаването през който щеше да го забави, и той го отмина. Когато стигна до изход № 16, една табелка услужливо му съобщи, че търсеният от него изход №17 се намира само на двадесет километра оттук. По-малко от четири минути при тази скорост. Там щеше да излезе от магистралата и да остави на полицаите да, си заврат в гъзовете фиша за превишена скорост. Случилото се доказа на Тони, че когато имаш важна работа, си заслужава да караш подходящата кола. Това беше още нещо, което на баща му ще се наложи да разбере.