Малко преди дванадесет и половина Клейтън слезе от магистралата край Уиндзър. Пое на юг към село Итън и видя отляво указателната табела за Дачет. Зави в указаната посока, мина край входа на училището и застави сърцето си да бие нормално. Оставаха още пет минути, докато намери Карълайн. Той се помоли наум да я завари жива.
Точно тогава забеляза колата, която се движеше тревожно близко зад него. Разстоянието беше достатъчно късо, за да събуди подозренията му, но твърде голямо, за да я разпознае като полицейска. Докато Том беше съсредоточил вниманието си в огледалото за обратно виждане, втора кола, която пътуваше в противоположната посока, внезапно го засече, заставайки под ъгъл, и препречи пътя му. Той успя да спре, защото караше бавно, оглеждайки се за мотела. Първата му реакция беше да изскочи от колата и да побегне, защото усещаше, че сега Карълайн е на една ръка разстояние. Когато отвори вратата на колата, всичко стана много бързо. Видя маскираните мъже да изскачат от колата отпред и да насочват автомати срещу него, облягайки ги заплашително на покрива на автомобила. После чу команда откъм гърба си да вдигне ръце и да не мърда. Полицаят беше излязъл от колата, която го следваше, и се беше приближил приведен откъм тила му, стиснал с две ръце деветмилиметровия си пистолет.
Том се опита да обясни, че би трябвало да му помогнат, но докато мънкаше неразбираемо, силуетите в бронежилетки го обградиха отвсякъде и го проснаха на земята. Няколко чифта ръце го обискираха грубо и извиха ръцете му зад гърба, без да ги е грижа за болката от отворилата се на гърба му рана. С ъгълчето на очите си Том видя, че претърсват бентлито, което стоеше с отворени врати и багажник. Той почувства гадене и усети как силите му го напускат. Последното нещо, което долови, беше далечен глух глас, който яростно го питаше какво е направил с госпожа Клейтън. След това изгуби съзнание.
Моралес разполагаше с по-малко от двадесет и четири часа, за да уреди всичко. Първо разговаря насаме със семейството си. Обясни им, че ще се наложи да заминат за известно време. Най-големият му син попита дали това е обещаното пътуване до Сингапур, а той му отговори, че трябва още да почака. Това ще бъде изненада. Сега ще пътуват с малкия самолет, посочи той, така че на всеки е разрешено да вземе само една чанта. С жена си беше по-откровен: тя можеше да вземе само бижутата и най-хубавите си рокли.
След това възложи на индианците специална задача. Изпрати ги в къщата да съберат всички ценности: сребърните прибори, картините, скулптурите, и внимателно да ги подредят в три големи сандъка. Тях, обясни им той, трябва да вземат със себе си и да ги скрият в тяхното село. Веднага щом самолетът излети, трябваше да си заминат и да останат в селото, докато не им прати известие след няколко месеца. Даде им петдесет хиляди долара в колумбийска валута, за да посрещнат нуждите си до неговото завръщане. От всички хора, които работеха за него, само Тупак и Амая се радваха на доверието му. След това отведе Тупак в градината, за да се поразходят, така че никой да не може да чуе техния разговор. След месец и нещо, когато нещата поутихнат, Тупак трябваше да намери кмета Ромуалдес и да го убие. Сам, без свидетели и по възможност през нощта. Ножът ще е най-подходящ и ако обстоятелствата позволяват, Тупак трябваше да каже на кмета по чия воля умира. Индианецът разбра и не зададе въпроси.
За себе си Моралес нямаше нужда от много неща. Малко дрехи, златния «Ролекс», парите в брой, които държеше в къщата. След като плати на Шпеер, му бяха останали триста хиляди долара, които натъпка в една раница. Разполагаше и с кръгла сумичка в песос, по-голямата част от която щеше да изпрати на де ла Круз. Адвокатът щеше да получи указания да защитава Вила дел Кармен и в съда, ако е нужно, и да се противопоставя на всички опити да бъде конфискувана. Моралес беше убеден, че картелите от Кали си бяха сами най-големите врагове. Тяхното загиване беше само въпрос на време. Може би наркотърговията щеше изобщо да се премести от Колумбия в Перу или може би Северозападна Бразилия. Там вече действаха дребни търговци и самият Моралес беше започнал да проучва подобна възможност. Едно знаеше със сигурност: докато американското общество продължаваше да иска дрога, някой някъде щеше да продължава да я доставя.