Тупак и Амая, които седяха в автомобилите и се готвеха да потеглят, за да изпълнят поставените им задачи, знаеха, че няма смисъл да се маят. Дадоха газ и се насочиха към автомобилната алея. Отпред беше нисанът, в който Кармен Моралес притискаше децата си и гледаше с невярващ поглед останките от своя дом. Мините продължаваха да падат, започнаха да се чуват изстрели и в този миг видяха черния «Мерцедес», който се понесе право към тях. Тупак зави наляво, а Амая надясно. Мерцедесът леко занесе, докато се опитваше да спре между тях, но след това подгони нисана. Японският джип с тонирани стъкла имаше повече вид на мишена, която си заслужава. И двете возила ускориха първо по автомобилната алея, а след това през тревата, където нисанът имаше малко предимство. Изведнъж люкът на мерцедеса се отвори и оттам се показа цев, последвана от глава и рамене. Бързите изстрели пръснаха задното стъкло на превозното средство и продължиха неспирно, докато джипът изведнъж не направи рязък завой, обърна се и се претърколи сред чимове трева и облаци прах. Шестимата бойци на Нориега слязоха от мерцедеса и тръгнаха към обърнатия всъдеход, като продължаваха да стрелят. Когато стигнаха до него и прекратиха огъня, останките от мъжа вътре представляваха неузнаваема кървава маса.
Тупак беше продължил, защото нищо не можеше да направи. Той стигна до пътя, зави на запад и пое към вкъщи. Така беше наредил шефът, а и сега нямаше смисъл да рискува да ходи до пистата. Имаше още една задача, но шефът беше казал да я изпълни най-рано след месец.
Когато Нориега и малкият му екип се върнаха в лагера, битката вече беше свършила. Онези от хората на Моралес, които бяха оцелели след яростното нападение, се бяха разпръснали в джунглата. Нямаше смисъл да ги преследват. Убитите оставиха намира, а ранените освободиха от мъките им. Тогава един от мъжете до Нориега се разкикоти.
— Ей, шефе, я виж това! — той посочи към Хулио Роблес, който се измъкваше от изкопа.
— Я какво предприемчиво копеле — изрева Нориега и се заля от смях, последван от другите. — Изкопал е собствения си гроб!
Един от мъжете вдигна лопатата, която лежеше наблизо.
— Дали да не му помогна, шефе? — пошегува се той, запращайки гребнатата пръст по Хулио, докато смехът нарастваше, защото и другите мъже започнаха да се присъединяват към веселбата.
— Недейте — помоли се Роблес, опитвайки да надвика шумотевицата. — Повикайте Нориега. Имам нещо за него.
Мъжете се обърнаха към своя шеф с усмихнати лица, на които беше изписано очакване нещо да се случи. Нориега се изправи на ръба на гроба и намигна с насмешлив поглед към хората си.
— Значи имаш нещо за Нориега, а? Е, кажи ми го, аз ще му го предам.
— Кажи му, че аз съм Хулио Инглесиас.
Мъжете едва не се затъркаляха по земята от смях. Кикотеха се и се споглеждаха невярващо, а един дори се опита да изпее фалшиво «Всички момичета, които съм обичал».
— Значи ти си Хулио Инглесиас, така ли? — повтори Нориега. След това се обърна към мъжа до него и му нареди: — Извади го!
Те се вторачиха в белезниците и оковите на краката и отново избухнаха в смях, когато Нориега отбеляза:
— Предполагам, че на Моралес не му е харесало пеенето ти.
— Ти… ти ми обеща работа — почтително напомни Хулио.
— Вярно е, Хулио. Вярно е. Как се казваш в действителност?
— Хулио Ниевес* — отговори той с първото име, което му хрумна.
[* Ниевес (теуеа, исп.) — снегове. — Б.ред.]
— Ниевес, а? Като сняг! Много подходящо име за нашия бизнес — и мъжете отново се засмяха.
— Освободете този човек — нареди Нориега и се обърна към Хулио: — Качи се в една от колите. Нориега си държи на думата. Ако си толкова добър в маршрутите, колкото твърдиш, ще те взема на работа.
Хулио Карденас беше сигурен, че ще се справи. Той знаеше всичко, което можеше да се научи, за контрабандата на кокаин. Беше го назубрил в класната стая в «Арлингтън», Вирджиния, в центъра за обучение на Агенцията за борба срещу наркотиците.
Ред Харпър сигурно ще се ядоса, че не се е допитал до него. Но какво пък, човек не бива да изпуска подобна възможност.
В клона на АБН в Маями Лий Тавели разглеждаше с лупа два комплекта снимки. Първите бяха изпратени от Хулио Карденас. Това бяха три снимки на Енрике Шпеер, докато излиза от кантората си и тръгва към своя автомобил. Бяха направени в неделя в Сан Хосе. Другият комплект беше дело на екипа за наблюдение, разположен на «Саут Стрийт», и Тавели нямаше съмнение, че това е същият човек.