— Не, шефе, трябва да ида да си събера нещата.
— Какви неща? — попита Нориега, преструвайки се на сериозен.
Главатарят още витаеше в облаците. Разгромът на Моралес го беше издигнал с няколко стъпала в йерархията на картела. Отсега нататък братята Ортега трябваше да разговарят с него като с равен.
— Моите карти, графици, маршрути, адреси. Скрил съм ги на сигурно място, нали разбираш? В жилището ми в Богота.
— Значи си добър в планирането на маршрути, а, Ниевес?
— Никога не съм губил пратка — усмихна се Хулио. — Е, всъщност само една — добави той, внезапно станал сериозен. — Преди няколко дни един от самолетите на Моралес се взриви!
Това предизвика радостна врява, защото скелетът в кутията вече беше забравен.
— Добре, приятелю, върви си свърши работата и се върни, за да ми покажеш какво можеш. В понеделник да си тук.
— Шефе, ще ми трябва някоя пара за разходи — каза Роблес извинително, — защото се наложи да напусна бившия си работодател твърде набързо.
Нориега отново избухна в смях и трябваше да отпие глътка бира, преди да може да говори. Тогава се обърна към един от помощниците си и му нареди:
— Дай хиляда долара на Хулио Снежния човек — след което добави към Хулио: — Видя ли? При Нориега трябва само да помолиш. Върви да си вземеш нещата. Ще се видим в понеделник. Служи ми добре и аз ще се погрижа за теб.
Хулио се качи на влака за Богота и оттам обратно за Меделин. Посред нощ влезе в апартамента си и прибра паспорта, шифрите и малкото лични вещи, които не искаше да оставя. На разсъмване беше отново в столицата, където плати билета си до Маями с парите на Нориега. Нямаше търпение да види Ред.
В Ню Йорк Джо Салазар показваше признаци на ярост, които само старите му познати от Бронкс можеха да разпознаят. Всеки, който се престрашеше да го приближи, отнасяше по някоя ругатня. Някои отдаваха това състояние на разбираемата бащинска скръб.
По-рано през деня двама агенти на ФБР бяха посетили Банкера, за да му съобщят, че синът му Антонио е бил замесен в сериозно произшествие в Лондон, при което е загинал. Салазар ги изслуша безмълвно, тайно разкъсван от болка, защото по свой начин обичаше Тони, като насилваше мозъка си да бъде нащрек, за да може да прецени колко знаят федералните.
— Какво искате да кажете със «сериозно произшествие»? — обърна се той към единия от агентите, който водеше разговора.
— Че се е бил с човек на име Томас Клейтън — отговори Коул, забил поглед в бележките си. — Познато ли ви е това лице?
— Единственият Томас Клейтън, за когото се сещам — Салазар не виждаше причини да крие, — е внукът на един стар приятел. Да, Том Клейтън, финансист, живее в Англия.
— Стар приятел? — полюбопитства другият агент, елегантен дребосък с мустак като на Гручо Маркс, който досега беше мълчал.
— Пат Клейтън ми беше приятел. Почина през 43 или 44. Не си спомням точно.
— Господин Салазар, какво е правил синът ви в Лондон? — попита Коул.
— Не знаех, че е там — излъга Перача и смени темата. — Как е загинал синът ми?
— Смятаме, че се е опитал да убие Томас Клейтън — каза Коул, вторачен в очите на Перача. — Имате ли представа защо?
— Тони? Да убие Том Клейтън? — изпръхтя той в отговор на това тъпо предположение. — Сигурно сте си изгубили ума!
— Нали познавате Ричард Суини?
— Дик Суини? Разбира се. Той ми е адвокат.
Джо беше очаквал този въпрос. Проблемът беше, че Суини е попаднал в ръцете на закона. Колко ли е издрънкало копелето?
— Защо господни Суини е в Лондон?
— Ей, я чакайте малко — Салазар повиши тон. Тази печка сериозно му лазеше по нервите. — Както вече казах, той ми е адвокат. Ако искате да знаете какво прави, питайте него. Схващате ли?
— Господин Салазар — настоя Коул, — според информацията, която получихме от Англия, вашият син първо е отвлякъл госпожа Клейтън, а след това се е опитал да убие нейния съпруг. Освен това е притежавал незаконно оръжие. Оказало се е, че Клейтън е по-силният от двамата, и в последвалата битка Антонио е загинал. Можете ли да ни кажете нещо, с което да ни помогнете да изясним тази история?
Горкият Тони, помисли си Джо. Смело момче, но доста тъповато.
— Дааа — проточи Салазар презрително. — Погрижете се този Клейтън да си получи заслуженото за убийството на сина ми, това е ваша работа.
— Британската полиция ще се погрижи — отговори Коул в същия дух. — Очакваме да разберат от господин Клейтън за какво са се скарали и защо е трябвало да убива вашия син.
— Добре, вършете си работата — каза Джо решително и стана. — Междувременно аз ще си върша моята. Затова, ако няма още нещо, което искате да ми кажете, ще ви помоля да си вървите и да ме оставите да оплаквам сина си. — Той погледна към Перес за да подчертае, че посетителите си тръгват.