Самолетът навлезе във въздушното пространство на Северна Ирландия северно от Каван, след това прелетя над замъка «Балфур» и покрай проблясващите води на Горен Лохърн. Тесният северен край на езерото сочеше пътя към Инискилън. Отвъд града се отваряше гледка към великолепието на Долен Лохърн. На другия му бряг при Петиго въздушният коридор навлизаше обратно в Република Ирландия и машината започна да се спуска към малкото летище на провлака в залива Донегал.
Колата на «Херц» го очакваше и Том потегли веднага в посока към Маунт Чарлз. Двадесет минути по-късно при Дънкинийли зави на север. Докато пътуваше през хълмистата околност, той непрекъснато поглеждаше наляво към възхитителния полуостров, който се издаваше в океана между Килибегс и Ардара. Том Клейтън не можеше да не се замисли какви ли ужаси се бяха стоварили върху ирландците в миналото, че им се е приискало да напуснат този рай и да започнат нов живот на чужда земя.
Най-накрая стигна до Дънглоп, малко красиво селце на брега, и влезе в близката кръчма, за да попита за пътя.
Неколцина мъже стояха на бара, а други — по масите с халби силна тъмна бира. Всички едновременно обърнаха глави, за да разгледат непознатия. Той се приближи към мъжагата зад бара, вероятно господин Котър, след като кръчмата се казваше така, и попита къде може да намери Шон Клейтън. Разговорите в кръчмата утихнаха. Котър продължи да бърше чашата, която държеше, но излезе иззад бара, заобиколи го и се изправи пред чужденеца, така че червендалестото му сипаничаво лице да бъде на едно равнище с това на Том.
— И кой го търси? — попита той нападателно и достатъчно високо, за да го чуят всички.
— Томас Клейтън.
— Значи роднина, а? Говориш като американец.
— Да, американец съм — отговори Том. — Внук съм на Патрик Клейтън.
— Момчето на Майки? — обади се един глас.
Всички се обърнаха към мъж с черни панталони и дебела карирана риза под отворения анорак. Имаше почти същата фигура като Том, същата къдрава черна коса и тъмнозелени очи, само че тридесет години по-възрастни. Усмихна се на Том и му протегна десницата си.
— Джералд, дай чаша на братовчед ми — обърна се 5 той към кръчмаря, а после заговори на Том: — Аз съм Фейлим, синът на Шон.
Само няколко думи, а освободиха порой от потискани чувства. Том стисна мазолестата ръка на братовчед си и двамата се прегърнаха сякаш връзката помежду им никога не бе прекъсвала.
Мисълта, че всъщност няма приятели, внезапно прониза Том. Карълайн? Тя беше негова жена. Теса? Негова сестра. Стюарт… И толкова. На четиридесет години нямаше истински приятели. Междувременно останалите клиенти се бяха трогнали от гледката и весело подвикваха «Добре дошъл у дома.»
— Съжалявам за баща ти, Томас — каза Фейлим. — Бяхме съкрушени, когато научихме.
— Познаваше ли баща ми? — изненада се Том.
— Веднъж идва тук — кимна тъжно Фейлим.
Вратата се отвори и влезе Шон. Той изглеждаше половин век по-млад от възрастта си. Не беше висок, най-много метър и седемдесет, но крачката му беше твърда, раменете — изправени, а очите — подобни на отворени прозорци, от които струеше завладяваща вътрешна сила.
— Е, Томас Клейтън — избоботи той, така че всички да чуят, но дружелюбно, — най-накрая реши да дойдеш да ни видиш, а?
Джералд Котър несъзнателно се протегна към бутилката с «Джеймисън» и наля едно двойно на Шон. Шон забеляза полупразната чаша на Том, който пиеше «Мърфис», и нахока кръчмаря:
— И едно от същото за Том. Дай на човека едно хубаво питие. Предполагам, че пиеш уиски, Том?
Том кимна с усмивка. Това правя, да, каза си той наум. Последваха още по няколко питиета. Представиха му дузина мъже. Макар да стоеше до Том, Шон не говореше много, повече слушаше разговорите и сегиз-тогиз го поглеждаше с разбираща усмивка. По едно време възрастният мъж го хвана за ръката и го поведе към вратата.
— Да дадем малко почивка на, моя племенник — обяви той, докато останалите се сбогуваха с тях. — Може би довечера пак ще намина — и намигна палаво.
Когато се озоваха отвън, той попита Том дали има кола. Когато американецът я посочи, Шон кимна и предложи да се поразходят малко. Оставиха Дънглоп зад себе си и се отправиха нагоре в планината към Бъртънпорт. Оттам поеха пешком по една камениста пътека. Том можа да усети и подуши океана още преди да го види. Шон крачеше пред него с уверени и енергични стъпки. Като го гледаше как се движи, Том се подсмихна, сещайки се за предположението, изказано от Суини: «… ако е още жив».