Дик Суини беше много разтревожен. Когато миналата сряда Джо Салазар го покани на среща, първата мисъл на адвоката беше, че ще вземе някой тлъст хонорар. На път към офиса на клиента си, винаги той ходеше при него, а не обратното, пропъди тревогата, че някой може би души наоколо. Несъмнено ФБР наблюдаваше непрекъснато «Саут драйв», но дори мошениците имаха право на адвокат. Това беше записано в конституцията и по въпроса съществуваше неофициално примирие. Правителството не преследваше адвокатите, а те се отнасяха с разбиране към съдебните разпореждания.
Когато Салазар отвори дума за Клейтън, Суини почувства облекчение. Сметката в Цюрих силно го тревожеше и му олекна, като разбра, че по волята на случая тя веднъж завинаги щеше да бъде закрита. Няколко дена по-рано, след обеда с Том Клейтън, Дик беше сполетян от ужасно предчувствие: Том нямаше много общо с баща си и ако случайно заподозре нещо, ще разкрие тайната и тогава ще стане страшно. Беше изказал предпазливо тревогата си пред Перача, защото въпреки собствената му алчност приятелството между фамилиите Клейтън и Суини беше отдавнашно. Той не искаше Том да пострада, ако това можеше да се избегне. Може би ставам параноичен, каза си Дик. Как за Бога би могъл да разбере? Въпреки това беше по-добре да вземат под внимание дори най-малката вероятност. Между другото Дик не беше напълно сигурен в Том. Дали би могъл да бъде купен? Затова Суини направи съвсем слаб намек, но Салазар го отряза.
— Какво знае? — попита заплашително банкерът.
— Нищо, Джо — отговори Суини наполовина честно. — Знаеш, че винаги съм мразел тази уговорка. Обстоятелствата налагат да го подчертая още веднъж.
Салазар кимна, сякаш е съгласен, но след това отправи предупреждение.
— Ако има някакъв проблем, ще помоля Ектор да го уреди.
Суини си наложи да не поглежда през рамо към Перес. Наистина нямаше желание да го съзерцава.
— Няма проблеми, Джо, Просто закрий проклетата сметка. Това е всичко.
Салазар кимна замислено, след това погледна отново Суини. Устата му беше разкривена в усмивка, но очите гледаха студено. Той се отпусна назад в стола.
— В интерес на истината — каза успокоително — аз си помислих същото. Затова казах на Тони да я закрие.
Той разказа на Суини за идването на Шпеер и нарежданията на Моралес и как още същия ден Тони е писал на «Юнайтед кредит банк». След като средствата щяха скоро да са налице, Салазар предложи още този следобед Суини да вземе самолета до Сан Хосе и да уточни подробностите с Шпеер. Дик се съгласи. Щеше да се наложи да отложи една-две срещи, но мисълта най-сетне да прекъсне всички връзки между Клейтънови и Салазарови му се стори много привлекателна. Той обичаше Том и Теса и когато тази история приключи, ще може да се вижда с тях по-често. И последно, но не по важност, щеше да изкара поне четвърт милион хонорар.
Сега, когато вече беше в Балтимор, стомахът на Суини престана да се обръща. Той стана и тръгна към банята, като отваряше второто шишенце уиски. Горещата вода съживи ума и тялото му. Работата се очертаваше като забавна и доходна. В Коста Рика много му хареса. Досега Суини беше смятал Централна Америка за сбирщина от бананови републики. Беше си представял жега и прахоляци, сламени шапки и магарета, навсякъде бордеи и богаташки къщи за малцината привилегировани, заобиколени от неприлично високи огради в стил Бевърли хилс. Остана приятно изненадан.
Шпеер посрещна Суини на летището в елегантен костюм. Караше «Ленд роувър», а не лимузина с климатик, както очакваше Суини. Сан Хосе имаше здравословен вид, улиците бяха чисти, а умереният климат благоприятстваше развитието на пищна растителност и много цветя.
До този момент Суини и Шпеер бяха разговаряли само по телефона. Това беше първата им среща. Слушайки акцента и граматически правилния английски, Суини си беше представял мургав латиноамериканец, но мъжът, който го наближи, беше рус и висок, а обноските и държането му — изненадващо цивилизовани.
Пропътуваха десетте километра до къщата на Шпеер, водейки лек разговор, като започнаха с обичайните баналности за полета и задължителния въпрос:
— За първи път ли идвате в Коста Рика?
Шпеер подхвана темата, защото като всеки местен жител усети приятното впечатление, което градът беше направил на неговия гост. Разказа за кафето и производството на цветя, за мирната история на страната в сравнение с останалата част на района, както за качеството на живота, което по мнението на самия Шпеер бе доста високо. Мястото импонираше на германеца у Шпеер, защото, необичайно за американския провлак, почти цялото население беше бяло. За разлика от околните държави, Коста Рика нямаше армия, което може би беше обяснението за петдесетте години демокрация, докато в това време съседите се разкъсваха от непрестанни революции.