— Шпеер? — попита Суини, който вече беше започнал да харесва мъжа. — Немско ли е? Или холандско?
— Моето семейство е дошло от Германия. Аз съм костариканец — отговори той твърдо.
— Е, моето е от Ирландия — бързо каза Суини, — но за греховете си съм наказан да бъда американец.
Шпеер се засмя и му хвърли кос поглед. Той също почувства, че могат да се сработят. В техния занаят подобна остроумна размяна на реплики не беше задължителна, но правеше живота по-приятен. В края на краищата се предполагаше, че двамата са на една и съща страна.
Решиха тази вечер да не говорят по работа. Споменаха деловата част съвсем за кратко, докато Шпеер развеждаше Суини да му покаже имота си. Гостът се възхищаваше на градините, Г-образните басейни и красивата едноетажна къща, заобиколена отвсякъде с веранда. Усетил сродната душа, Шпеер заведе Суини на вечеря в най-хубавия ресторант в Сан Хосе и след това в един от онези нощни клубове, където сервират само шампанско. Разбира се, напитките бяха главно за момичетата. Двамата мъже ближеха по една чаша цяла вечер, докато продължаваха да се изучават, премисляйки работата, която ги очаква. В полунощ поеха обратно към къщата, придружавани от момичета, готови на всякакви лудории. Суини забеляза, че дори курвите в Коста Рика са хубави, може би защото черпеха веселие от нощта, която щяха да прекарат в толкова привилегирована обстановка, или от несъмнената щедрост на Енрике. Във всеки случай, изглежда, на тях им липсваше почасовият инстинкт, с който беше свикнал американецът. Никоя от тях не си гледаше часовника и се оказаха едно приятно разнообразие в отшелническия му живот.
В четвъртък и петък слизаха в центъра, за да работят в кантората на Шпеер. Всички други адвокати, представляващи две страни в сделка на стойност петдесет милиона долара, щяха да седят пред отрупани с договори бюра и да спорят излишно дълго за всеки член. Но тези двама адвокати имаха различни задължения. Те бяха помолени да постигнат резултати. Техните работодатели не се интересуваха от подробностите. Не бяха подписани никакви споразумения. Когато нещата се объркваха, можеха да дадат обяснения, но ако те бяха неприемливи, нямаше да бъдат разнасяни призовки. Въпросите винаги се уреждаха извънсъдебно и ако се налагаше, заплащането беше с кръв.
Затова те обсъдиха всичко и постигнаха съгласие до най-малките подробности. Банкерът щеше да преведе парите на «Суини, Тъли, Макандрюз» по сметката на техните клиенти в Женева. Тогава клиентът на Шпеер можеше да разполага с напълно чисти пари. По нареждане на Шпеер Суини щеше да преведе тези средства по сметките на «Малага строителство» в Уругвай и Испания. Новият клон на «Малага» в Меделин щеше да бъде основният изпълнител. Компанията щеше да избира и да плаща на подизпълнителите от петдесетте милиона, които щеше да получи от чужбина, като, от своя страна, щеше да фактурира целия проект на фондация «Моралес». Когато дойде моментът, фондацията щеше да върне парите на «Малага». Част от капитала, нужен за разплащането, щеше да се набере от дарения в Меделин. Когато една фирма дари десет хиляди, «Моралес» щеше да плати двадесет или тридесет хиляди от името на тази фирма, използвайки все по-нарастващия поток банкноти, които се връщаха с всяка пратка кокаин. Според преценката на Шпеер стойността на целия проект щеше да възлезе на около петдесет милиона, като поне десет щяха да бъдат събрани от местни дарители. По време на този процес Моралес щеше да е изпрал още четиридесет милиона, без да се наложи да плаща на посредник дори един цент.
— Кога смяташ, че твоята част ще е на разположение? — попита Шпеер, след като бяха постигнали съгласие по подробностите.
— Разбрах, че вече са дадени нареждания за прехвърлянето на парите.
— Прекрасно. В такъв случай веднага ще задействам машината — възкликна доволно Шпеер.
В петък вечерта отидоха с колата от централното плато до крайбрежието при Пунтаренас, за да вечерят омари край Тихия океан. Пиха прилично мексиканско шардоне, а след това минаха на най-хубавото кафе, което Суини беше пил някога, придружено от по няколко чашки контрабанден «Чивас регал». На връщане в Сан Хосе взеха момичетата от клуба, този път само две, и се прибраха в къщата на Шпеер. В събота към десет сутринта Енрике откара Дик до летището и го наблюдава, докато мина паспортния контрол за полета до Ню Йорк.