Разликата между тайната и известното на всички е само в степента на разпространение на информацията. В Колумбия въпреки заплахата от правосъдие в стил Моралес дори и най-добре пазената тайна стигаше до ушите на онези, за които никога не е била предназначена. Толкова голяма е силата на клюката.
Като своите предшественици Хулио Роблес купуваше тайни, което щяха да правят и онези, които без съмнение щяха да дойдат след него. В Меделин всички познаваха Хулио, специалиста по горите от банката за развитие «Интерамерикан». ЕЛ БИД, както банката беше всеобщо известна по акронима на испанското си наименование, даваше назаем милиарди долари, които можеше и да не се връщат. На теория банката се финансираше от правителствата на държавите от Северна и Южна Америка. В действителност лъвският пай се предоставяше от Съединените щати, затова седалището й се намираше във Вашингтон. По-голямата част от нейните служители бяха латиноамериканци и всички пари се даваха назаем на юг от Рио Гранде, където политиците и бизнесмените ги възприемаха като нежно докосване, един източник на твърда валута за най-големите инфраструктурни проекти.
Имаше защо човек да е близък с хората от ЕЛ БИД. Затова Хулио Роблес не изпитваше затруднения да установява приятелства. Той беше известна личност. Сутрин, обут в джинси и с раница на гърба, потегляше за джунглата. Вечер, в костюм или смокинг, участваше в социалния живот на града. Той беше търсен човек, когото тук канеха на обяд, там на прием, защото добродушният млад господин можеше да раздава големи чекове за опазване на горския фонд и създаване на работни места. Хулио беше красив тъмнокос ерген със сини като Карибско море очи и пленителна усмивка, която беше разбила много сърца в Меделин. На други места секторните специалисти в ЕЛ БИД оставаха по местоназначенията си две години, а заемащият длъжността на Хулио обикновено го изтегляха на всеки шест месеца, защото неговите началници бяха преценили, че толкова време може да остане жив.
В действителност той не се казваше Роблес, нито беше гватемалец, а спасението на тропическите дъждовни гори не го интересуваше кой знае колко. Хулио Карденас беше американски гражданин, служител на американския Департамент по правосъдието и изцяло отдаден на целите на Агенцията за борба срещу наркотиците. Той не попита как управлението вкарва хората си в ЕЛ БИД. Но го правеха и досега никой не беше разкрит. Може би, помисли си той, се дължи на силата на парите. Ако един човек бъде загубен, независимо по чия вина, страната домакин изведнъж ще се лиши от няколко официални проекта с голям бюджет, които щяха да паднат жертва на съкращаването на бюджета. Затова…
Хулио просто си вършеше работата, всъщност двете, и внимаваше.
Той си тръгна от приема на перуанския посланик преди девет, след като размени поздрави и прегръдки с поне една четвърт от гостите. Качи се на колата, излезе от Меделин и се отправи към Картахена. Когато се отдалечи на два километра от града и погледна няколко пъти в огледалото за обратно виждане, спря внезапно след острия завой надясно, който пътят правеше на това място. От храсталаците излезе дребен мъж на тридесетина години, облечен в проста селска носия, и се качи на колата.
— Имал си нещо за мен, приятелю? — попита небрежно Хулдо, след като потегли.
— Господин Хулио, имам нещо много добро за теб — отговори мъжът предпазливо, но обветреното му лице излъчваше безпокойство. — Нали ще ми платиш?
— Ей — прекъсна го Роблес, — нима се съмняваш в моята щедрост?
Човекът смутено поклати глава. Всички знаеха, че човекът от ЕЛ БИД даваше по петдесет долара в зелени банкноти за всяка информация, свързана със земя, особено със земя, върху която растат дървета. И макар че върху въпросната земя растяха сравнително малко дървета, историите винаги можеха да бъдат украсени. Затова той му разказа, че кметът Ромуалдес е започнал да купува земя в Меделин — старите парцели на Кругер в центъра на града и запуснатия двор на телефонната компания, който стоеше празен вече повече от година.
Роблес вдигна рамене.
— Интересно, но какво от това? Знаеш ли за какво купува земята?
— Не — отговори мъжът, — но има и още. Също така изкупува три големи участъка. Два от тях се намират край пътя за Богота. Там растат много дървета. Някога бяха част от имението на Ангелини. Както и района, край който току-що минахме — добави той, посочвайки с ръка към града. — Около десет хектара по протежение на шосето.