Хулио кимна с разбиране и намали скоростта. Вторачи се в мрака отпред, след това хвърли поглед и в огледалата и се възползва от широките банкети от двете страни на еднолентовия път, за да направи обратен завой към града. Информаторът разбра намека и загледа очаквателно Роблес.
— Откъде знаеш?
— Какво?
— Откъде знаеш какво става, друже?
— Жената ми каза — отговори сдържано мъжът.
— Значи жена ти работи в общината?
— Не жена ми — той се поколеба, но после добави, — а сестра й.
Местни клюки, помисли си Хулио. Приказки, но тежко му на онзи, който не им обърне внимание. Може да се окажат много по-точни от «Ройтерс».
— Какво прави балдъзата ти там?
— Моята какво?
— Сестрата на жена ти — обясни Роблес търпеливо. — Какво работи в общината?
— Тя… работи за кмета, нали разбираш?
Вероятно чистачка, предположи Роблес. Реши да смени тактиката.
— Кой купува земята? Ромуалдес или градът?
— Нито едното, нито другото — добросъвестно отговори мъжът. — Фондация «Моралес».
— Чух за нея — отговори Роблес, полагайки съзнателни усилия гласът му да прозвучи безразлично, макар че цялото му тяло се напрегна само при споменаването на името.
— Да — продължи мъжът, който погрешно прие внезапното млъкване на Роблес за покана да продължи, — говори се, че това е благотворителна организация на дон Карлос, който иска да помага на бедните като…
— Алберди, това е интересна история — Хулио се опитваше да прозвучи презрително. — Не е кой знае какво, но ти благодаря. Винаги давам ухо и на най-големите клюки. Само че — той сниши глас, за да изиграе ролята на съзаклятник — не мога да разбера откъде балдъзата ти знае какво се готви. Тя не е секретарка в кметството, нали?
— Не — трябваше да признае Алберди.
— Тогава красива ли е?
— Искате ли да се срещнете с нея? — бързите рефлекси на Алберди му подсказаха, че е възможно да спечели нещо и по друг начин.
— Не — ядосано отговори Роблес, — искам да знам как една чистачка в общината може да се добере до тази информация.
— Тя се чука с кмета.
— Разкажи ми по-подробно.
— Големи цици — ухили се мъжът и показа с длани форми, стърчащи на десетина сантиметра от гръдния му кош, докато усмивката разкриваше мръсните му зъби, — маслинена кожа и задник като диня.
— Я, май те избива на поезия? — засмя се Роблес.
— И аз бих я чукал, но жена ми ще ми пререже гърлото!
— Чуй ме, приятелю — започна да лъже Роблес, но вече със сериозен тон. — За терените на Кругер не давам и пукната пара. Но другата земя е селска, така да се каже. И ако някой кандидатства за кредит, за да я развие, това вече е моя работа. Разбираш ли?
Алберди не разбираше, но това нямаше значение. Възнаграждението му изглеждаше все по-вероятно и той каза всичко, което знаеше. Алисия, сестрата на жена му, от известно време спеше с Ромуалдес. Не, кметът не говорел за бизнес в леглото, но пък и Алисия не се интересувала от работите му. Да, тя била чистачка. Само тя можела да влиза в кабинета на кмета. Докато вършела работата си, кметът не прекъсвал своята. Той говорел по телефона с кого ли не и обсъждал делови въпроси сякаш жената я нямало. За Роблес беше добре дошло, че дебелият пръч Ромуалдес притежаваше всички лоши черти на латиноамериканския мачо и нито едно от неговите достойнства. Въобразяваше си, че жената, която скъсва от чукане с онези свои майсторски изпълнения в кревата, най-вече в собствените му представи, разбира се, трябва да му е безпрекословно покорна и вярна. Алисия, от своя страна, не се е разприказвала, защото е имала намерение да му навреди. У дома, където сестра й сигурно я гълчи за поведението й, тя разказва за тези държавни дела, защото сигурно си мисли, че така възстановява до известна степен достойнството си пред семейството.
Хулио Карденас мислеше трескаво. Информацията струваше най-малко пет хиляди, но ако дадеше толкова пари на Алберди, щеше да я обезцени. Затова благодари на мъжа, даде му осемдесет долара в банкноти по двадесет и подкара право към седалището на «Банко интерамерикано де десароло» в Меделин. Там хвърли едно око в шифровъчната си книга, по-скоро като предпазна мярка, защото Хулио Карденас беше професионалист, който помнеше всички уговорени изрази. След това написа паметна бележка за началника на групата от Агенцията за борба срещу наркотиците в Меделин. Провери съдържанието два пъти, набра един номер във Вашингтон и пусна съобщението по факса.
Макар че кодът, който набра, беше на американската столица, числата, които последваха, бяха шифър, достатъчен за компютъра на Ей Ти Ти в Джаксънвил, Флорида, да прихване съобщението и да го пренасочи към дежурния тази вечер в представителството на Агенцията в Маями.