Може би значи нещо, а може би не, помисли си Карденас, докато гледаше как листът хартия минава през факса. Спомни си за офицера, който го обучаваше в «Арлингтън» преди няколко години. «Някой път ще попаднеш на парченце от пъзела, но то няма да означава нищо за теб. Но не бива да забравяш, че целият пъзел не е пред очите ти. Никога не го забравяй. Просто си намерил едно парченце от него. Затова го прати по-нагоре. Може да пасне, а може и не, но това не е твоя работа. Просто трябва да изпратиш всяко парченце, което може да завърши пъзела и дори да спаси собствената ти глава.»
Затова Хулио Роблес винаги изпращаше парченцата от пъзела, които му попадаха. И в този случай, макар че не завърши пъзела, предизвика поредица събития, която щеше да промени цялата търговия с кокаин в Колумбия.
Бруно Хьохт заемаше длъжността «мениджър депозити на частни клиенти». Той беше един от няколкото служители на подобна служба в седалището на банката. Както си седеше на бюрото и четеше пощата си в петък сутринта, Бруно се развълнува. По-рано през седмицата вицепрезидентът и шеф на отдела д-р Грубер му нареди да предаде един от хубавите депозити на Юлиус Акерман, колега със същата длъжност и само година повече служба от Хьохт. От гледна точка на банката сметката на Клейтън се смяташе за добра. Редовно се внасяха и теглеха пари и през по-голямата част от годината по нея имаше най-малко по тридесет милиона долара. Разбира се, на клиентите с подобен баланс винаги се изплащаше умерена лихва, но ударението падаше върху умерена, като по този начин банката получаваше големи възможности да печели от еднодневни депозити и кредитиране, а Бруно да обира лаврите в очите на своите началници.
А сега това писмо. Пощенската служба доставяше кореспонденцията три пъти дневно. В осем сутринта, на обяд и накрая в четири следобед. Писмата първо попадаха в пощенската служба на банката, където ги сортираха. Оттам куриерът ги разнасяше по съответните отдели, затова Хьохт получаваше първите си писма около 8:40 сутринта. Писмото от професор Майкъл Клейтън беше пристигнало с първата поща и докато го четеше, Бруно започна да се усмихва, като едва успяваше да сдържа вълнението си. Писмото се състоеше от едно-единствено изречение над подписа на изпращача, с което той нареждаше на «Юнайтед кредит банк» да закрие въпросната сметка и да преведе цялата сума в нея по сметката на правната кантора на господата «Суини, Тъли, Макандрюз» в Креди суис, Женева. Радостта му значително нарасна, когато се сети, че на този досадник Акерман ще се наложи да съобщи на Грубер, че е успял да изгуби целия депозит само за четиридесет и осем часа!
Първата му мисъл беше лично да занесе писмото на Акерман, но след това размисли и реши да се довери на вътрешната пощенска служба. На малка паметна бележка написа «Акерман, Ю., стая 543», залепи я върху писмото и го сложи в табличката с изходяща поща, за да бъде взето в 12:40. След това се зае с ежедневната си работа, като не преставаше да се усмихва. Размишляваше дали да не направи така, че излизането му в обедна почивка да съвпадне с тази на Акерман и да се качи в асансьора заедно с него само за да види физиономията му.
Но днес Акерман нямаше да ползва обедната почивка в обичайното време на деня. Всъщност той изобщо нямаше да почива, защото в един часа вече седеше срещу бюрото на един мрачен д-р Грубер и се тревожеше за своето бъдеще. Вицепрезидентът на отдела за частни клиенти току-що го беше поканил с жест да седне, но след това напълно го забрави, докато размишляваше над документите, пръснати по бюрото му. Каквото и да се окажеше случилото се, щеше да е несправедливо да хвърлят цялата вина върху него, помисли си Акерман. Но същевременно съзнаваше много добре, че трябваше да се намери изкупителна жертва и той много бързо можеше да се озове в тази роля.
Вратата се отвори и в кабинета влязоха двама мъже. Те не бяха предшествани от секретарката на Грубер, както го изискваше етикетът. Нито пък си направиха труда да почукат. Причината беше в това, че тези мъже се разхождаха из банката сякаш я притежаваха. Акерман позна Валтер Лафорж, шефа на вътрешната сигурност, а до него крачеше високият д-р Улм, член на Управителния съвет и директор «Продажби на дребно». Грубер незабавно скочи на крака и се дръпна от плюшения си стол. Беше очевидно, че д-р Улм ще председателства срещата. Докато отпускаше на стола почти двуметровата си фигура, той огледа останалите един по един. Стоманените му очи бяха напълно безизразни. Тъмносивият му костюм беше дело на най-добрите лондонски шивачи, а дискретният му «Патек Филип» бе произведен от най-добрите швейцарски часовникари. В рязък контраст с него Лафорж носеше масленозелен костюм и жълта лятна вратовръзка. Леко посивелите му слепоочия подсказваха, че въпреки младежката си външност е понатрупал години.