— Е, Акерман, обясни ми за какво става дума. — Тонът на Улм беше приятелски, но езикът на тялото — не.
Акерман обясни всичко от самото начало, като се стараеше да не пропусне нещо от мига, когато за пръв път се срещна с Клейтън, до момента, когато американецът си тръгна. Той не се задълбочи, но спомена, че е обсъдил всички стъпки с д-р Грубер. Избягвайки вторачения поглед на доктора, той изброи резултатите от всички проверки, които бяха направени в Ню Йорк, включително имената, часовете на получаване и копията от всички съобщения.
Когато Акерман свърши, Улм погледна въпросително към Грубер, който с кимване на глава потвърди изложените факти.
— А това писмо? — попита Лафорж. — Кога е пристигнало?
Акерман се прокашля, за да прочисти гърлото си.
— Един от колегите ми го е получил тази сутрин. Господин Хьохт. Той ми го препрати с втората поща.
— Кой е Хьохт?
— Той е управлявал сметката на Клейтън — обясни Акерман, — докато миналата сряда д-р Грубер не ми нареди да я поема.
— Искам да говоря с него — каза Лафорж, като не се обърна към някого конкретно, сякаш това беше заявление, а не искане.
Улм, който изучаваше документите върху писалището на Грубер, ги бутна към Лафорж и се обърна отново към Акерман.
— Говорил ли си с някого за това?
— Само с д-р Грубер, господин директор.
— Чудесно. Няма да го споменаваш пред никого. Ясно ли е?
— Да, господин директор.
— Искам да знам — обади се Лафорж, като измъкна лист хартия от купчината — как един мъртвец е успял да напише писмо?
Те го погледнаха неразбиращо, а след това обърнаха глави към Улм.
— Валтер, моля те обясни какво имаш предвид — настоя Улм.
— Осемнадесети ноември — отговори той, като размаха писмото. — Писмото от професор Майкъл Клейтън, в което ни нарежда да закрием сметката, е датирано осемнадесети ноември — Той го подаде на Улм. — Пощенският печат на плика е със същата дата — Той показа и него на Улм.
Преди някой да успее да зададе очевидния въпрос, Лафорж измъкна копието от смъртния акт на Майкъл Клейтън.
— Четвърти ноември! — натърти той. След това се обърна към Акерман: — Провери ли подписа?
— Разбира се. Още когато получих писмото. Той е… изглежда напълно истински.
— Добре — обади се Лафорж, — но ще се наложи да го проверим отново.
— Валтер, какво мислиш за това?
— Може да е фалшификация, господин директор. А може и да е някое недатирано писмо. — Той внимателно огледа шрифта и добави: — Понякога хората правят подобни неща. За избягване на наследствения данък и подобни. Но в такъв случай — подчерта той — притежателят на писмото щеше да го датира със задна дата, което в нашия случай очевидно не е направено.
— Господине, има и друго — дръзна да се обади Акерман.
— Кажи — намеси се Грубер бързо, радвайки се, че има възможност да покаже малко власт.
— Получателите на прехвърлената сума, притежателите на сметката в Креди суис…
— «Суини, Тъли, Макандрюз» — обади се Лафорж, защото прочете името на кантората от писмото на Майкъл Клейтън.
— Да, господине. Това е същата фирма, която в Ню Йорк е потвърдила смъртта на Майкъл Клейтън пред господин Излер.
— Излер? — попита Улм.
— Той работи за Валтер в нашия клон в Ню Йорк — обясни Грубер. — Аз му наредих лично да провери всички, данни и той го направи.
— Така. Валтер, значи става дума за фалшификат?
— Трябва да проверя. Освен това ще говоря с Мартели от Креди суис.
Всички разбраха. Съхранението на тайната е дълбоко заложено в швейцарския закон за банките и разкриването на подробности за дадена сметка е закононарушение. Но в Швейцария няма по-голямо престъпление от това да извършиш измама на нейна територия. Измамите в чужбина не се броят, но сега някой очевидно се опитваше да извърши измама в Цюрих. Или техният нов клиент Том Клейтън няма право на парите, или онзи, който иска парите да се изпратят в Женева, е крадец. Затова, ако Лафорж искаше да си поговори на четири очи със своя колега от конкурентна банка, щеше да се уреди. Мартели беше молил за същата услуга в миналото.
— А какво ще правим с петте милиона долара? — каза с глух глас Акерман.
— Какви пет милиона? — попита заплашително Улм и всички погледи се впиха в Акерман.