Но спомените от младостта отказваха да избледнеят — летата в Нова Англия, вятърът в платната в залива Нантъкет, сбирките от произведения на изкуството в гранитните манхатънски апартаменти, събуждането сутрин без никакви грижи. За да си върне всичко това, той разчиташе на Том. Неговият приятел се превърна в патерица. Джеф се утешаваше с мисълта за неговата мъдрост. Том Клейтън, близък приятел и финансов магьосник. Ако Том се впуснеше в спекулация, Джеф се присъединяваше към него, уверен, че печалбата ще му позволи да заеме отново своето заслужено по право място в американското общество.
Но когато нещата загрубяха, Джеф започна да се огъва. Том изпита съжаление към него — в края на краищата беше изгубил всичките си спестявания — но същевременно го беше и яд. От самото начало Джеф знаеше какви са рисковете. Том нямаше друг изход за свое собствено добро, освен да покрие загубите на «Таурус», но по един или друг начин на Джеф щеше да се наложи да плати. Два и половина милиона не бяха джобни пари. Такива бяха правилата на играта.
Преди да си тръгне за вкъщи, Том звънна на Дик Суини. Научи, че адвокатът е в чужбина и го очакват на работа следващия понеделник.
— Не е спешно — каза Том. — Ще му звънна тогава.
След това се обади на Карълайн. Какво ще каже за аперитив, вечеря и след това да изпълни по-раншните си обещания? Решиха да се видят в «Ле каприс» в осем. Карълайн щеше да запази маса.
Когато Том пристигна, жена му вече беше седнала на претъпкания бар и си пийваше отлежало «Вьов Клико». Тя му се усмихна лъчезарно, а той я целуна по бузата.
— Наистина ли взе парите? — промърмори тя нетърпеливо, като се притисна в съпруга си, докато той се наместваше до нея на претъпкания бар.
— Привет, господин Клейтън — поздрави го управителят. — Извинете за забавянето. Както казах на жена ви, скоро ще ви намерим маса. Позволете ми да ви почерпя.
Том се усмихна с благодарност и кимна към чашата на Карълайн.
— От същото, моля.
Управителят даде знак на бармана и целеустремено пое нататък. Том и Карълайн обичаха «Ле Каприс». Това беше мястото, където отидоха след онази съдбоносна първа вечер. Тук имаше атмосфера, която им се струваше като въплъщение на вълнуващия лондонски живот.
— Е? — настоя Карълайн малко по-високо, за да надвика шума в препълнения ресторант.
Хората продължаваха да влизат и районът около бара ставаше все по-оживен. Келнерите се носеха насам-натам из ресторанта, докато една по една масите постепенно се заемаха.
— В момента парите са в Цюрих.
— Колко са?
— Достатъчно, за да купим къщата като начало — отговори той усмихнат.
— Обичам дядо ти! — възкликна тя и без да се смущава, обви ръце около врата му, впивайки устни в неговите.
Над рамото й той забеляза учудените погледи на някои от клиентите. Карълайн беше удивителна във всяко отношение, но сега, седнала на високото столче пред бара в достатъчно къса пола, която се дръпна още нагоре, когато вдигна ръце, за да го прегърне, представляваше наистина възбуждаща гледка. Том отвърна на вторачените погледи приветливо, като внушението беше съвсем ясно: Гледайте си работата! Което и направиха, макар и неохотно.
— Всъщност има още нещо — каза й Том с престорена сериозност.
— Искаш да кажеш повече пари? — попита тя дяволито.
— Повече от… отколкото си мислех. Но — той й се усмихна и я хвана за ръката — ще поговорим по-късно за това. Първо ми разкажи за къщата. Обади ли се?
Нямаше нужда да я подканя много, за да се впусне в тази тема. Да, беше се обадила на брокерската фирма и те бяха организирали оглед в късния съботен предобед. Може ли да отидат с децата? Ще освободят бавачката за деня и ще обядват в «Котсуолд». Когато Карълайн завърши разказа си как си представя тяхната събота, бутилката шампанско се изпразни и обещаната маса най-накрая се освободи.
Двамата вечеряха в приповдигнато настроение. Том беше гладен като вълк. По-рано през деня се чувстваше толкова напрегнат, че отказа предложения му в самолета обяд. За последно беше ял на закуска и след това не беше хапвал нищо, като се изключат две чашки бърбън и още две в самолета. Той започна да обсъжда менюто, но Карълайн го прекъсна, без да вдигне очи от нейното:
— Лека храна, никакъв чесън.
Това беше тяхна лична шега. Той си поръча салата от домати с моцарела и морски език от Дувър. Подчерта език, за да я разсмее, докато нищо неподозиращият келнер приемаше поръчката, плюс бутилка бяло кайлу от 1985 г.
— За мен същото — усмихна се тя.
Разговаряха за къщата, децата и как ще разпределят времето си между Лондон и провинцията. Хранеха се с удоволствие и предвкусваха бъдещето. Когато поискаха сметката и я уредиха, Том си поръча един голям коняк, а Карълайн допи виното. Многото пиене не му подейства, чувстваше се на върха.