След като излязоха от ресторанта, се наложи да повървят малко в дъжда и силния вятър, но скоро успяха да си хванат такси. Карълайн се сгуши в своя съпруг.
— Студено ли ти е?
— Измръзна ми дупето — измърмори тя в ревера му.
— Защото си англичанка — пошегува се той.
— Не заради това, а защото не нося дебели чорапогащи, както всяка разумна жена би направила — тя го погледна дяволито, — а чорапи с ръб.
— Ахаа, ами… — той хвърли поглед към шофьора.
— За да доставя удоволствие на един американски извратеняк, чието име мога да назова.
Къщата им беше тиха. Само лампата в коридора светеше. Карълайн пое нагоре по стълбите, но преди да успее да изрита обувките си, Том я настигна, дръпна ципа на роклята й и я остави да се плъзне на пода. След това я прегърна, зашепи гърдите й и притискайки я здраво към себе си, започна да я целува по врата.
— Здрасти, мамо.
Двамата погледнаха нагоре и видяха своя по-голям син по пижама да стои на стълбищната площадка.
— Патрик, какво правиш по това време? — строго попита майка му.
— Чух ви да влизате.
— Младежо, веднага се върни в леглото си — намеси се Том, но добави успокоително: — Малко по-късно ще дойда да те целуна за лека нощ.
Патрик се върна в стаята си и изчака, докато чу родителите си да затварят вратата на тяхната спалня, преди да събуди по-малкия си брат.
— Какво има?
— Току-що хванах мама и татко да го правят — обяви Патрик съзаклятнически.
— Да го правят? Как? Къде?
— На стълбището.
— Уха, но ти каза, че го правят в леглото.
— Да бе, вярно — спомни си Патрик. — Трябва да проверя тази работа.
Петъчният ден в банката беше спокоен, но Том не можеше да спре да мисли за цюрихската банкова сметка. Снощи с Карълайн бяха правили любов, забравили за децата и парите. След това заспаха прегърнати, задоволени, спокойни и малко замаяни от алкохола. Той не можа да се реши да й каже цялата истина за споходилия ги късмет, нито да изрази загрижеността си. Всичко беше станало прекалено лесно.
В ЮКБ той съсредоточи всичките си усилия в това да получи парите на дядо си. Когато му обявиха цифрата, прие късмета си за чиста истина и си тръгна. Сега, на студената дневна светлина и на хиляди километри от Цюрих, отново започнаха да го гризат съмнения. Три неща го учудваха. Сумата беше прекалено голяма. Никакъв вид банкова инвестиция не би могла да произведе от половин милион цели четиридесет и три. След това този Акерман. През цялото време говореше сякаш е обслужвал активна сметка, а не пасивна. Възможно ли е баща му да е продължил с инвестициите на неговия дядо? Сега вече беше късно да го пита. И накрая ирландската връзка. Какви бяха тези редовни преводи, които дядо му споменаваше в своя дневник? Да не би това да бяха чужди пари? Ще се наложи още да поразмишлява. Но първо да уреди въпроса с «Таурус». Петте милиона трябваше да пристигнат всеки момент и това само по себе си щеше да е добър знак, че в Цюрих не се е появил някакъв проблем.
В 11:28 вътрешната система за документиране на плащанията повдигна духа му: Кредит от 5 000 000 по търговската сметка на «Таурус» АД.
Спасение! Дупката беше запушена. Отсега нататък слънцето никога нямаше да престане да грее. Това, че е извършил плащане от пет милиона долара, преведени от неговата собствена сметка по негово лично нареждане, най-накрая наби в главата му неопровержимия факт, че вече е богат човек. Реши да си вземе половин свободен ден. Излезе от банката в 14:00 лондонско време, четиридесет минути преди отмяната на превода да се изпише на екрана. Ако беше прехвърлил парите по сметката на «Таурус», отмяната щеше да е невъзможна. Но той не го направи. Не искаше да си цапа ръцете. Нека някой писарушка да извърши надлежното плащане. Сега Том можеше да прояви повече чувствителност и да се обади на Ленгланд, за да го успокои, но беше прекалено зает със своите собствени неща, за да се сети да звънне. Това беше грешка, защото в този момент Джеф губеше и последните си сили и отчаяно се опитваше да осъзнае какво се бе случило и как може да се отърве от последствията. Когато работното време изтече, Ленгланд започна да се самозалъгва. Та той е само една пешка в играта на Клейтън, помисли си на път за вкъщи и взе решение да се изясни с банката. Трябваше да повярват, че той няма участие във втората сделка, онази, която трябваше да бъде оправена. Така поне щеше да успее да запази работата си. Беше сигурен в това. Всъщност началниците дори можеха да му благодарят.