Джеремая «Ред» Харпър дръпна езичето на кутийката «Лабатс айс» и отпи. От своя южен прозорец на 23-я етаж той имаше великолепен изглед към залива Бискейн, но очите му по навик се фокусираха върху хоризонта. Знаеше, че някъде там е Куба, а отвъд нея Колумбия. По протежение на 1400-те километра между двата субконтинента имаше стотици събирателни пунктове, които постоянно се сменяха за да се намали вероятността от разкриване, и врагът местеше своя продукт насам-натам. Понякога стоката поемаше по мъчителен маршрут — шест хиляди и четиристотин километра на юг до Буенос Айрес, девет хиляди и шестстотин километра на североизток до Мадрид, а след това се пренасяше обратно през Атлантическия океан от нови мулета. И всичко това, за да прекарат през американските митници кило тук или десет там. Друг път минаваха през Мексико, а след това поемаха през Тексас за Калифорния. На Карибските острови беше най-зле. Там пропускаха кокаина подобно на сито. Пренасяха го от Картахена с малки лодки и го откарваха до Бахамските и Вирджинските острови или до островите Търкс и Кейкъс*. Оттам го прехвърляха на друга лодка, която го прекарваше до следващата, а тя до рибарски лодки, излезли за еднодневен улов в американски териториални води. Оттам най-накрая стигаше до Флорида.
[* Търкс и Кейкъс — тропически острови, задморска територия на Великобритания. — Б.пр.]
Бреговата охрана отбелязваше успехи. Граничарите наблюдаваха движението в океана и въздуха, като самолетите им пикираха, за да следят отблизо всяка подозрителна среща в открито море. Но това беше война на нерви, просто дребни изтощителни боричкания. Човек не може да постигне пълна победа срещу един милион и шестстотин хиляди квадратни километра океан, осеян с хиляди острови и десетки юрисдикции. Харпър знаеше това добре. Той беше обходил островите, командирован за няколко месеца. Умилкваше се на местните служби, които го уверяваха, че ще получи каквато помощ поиска, но после затваряха очи и запушваха уши подобно на мъдрите маймуни. Когато се върнеше вкъщи, можеше да насочи данъчните по дирите им, за да отговарят за своите харчове. Те знаеха, че той знае, и обратното. И нищо не се случваше. Когато прихванеше някоя пратка, те то поздравяваха, а след това молеха Чичо Сам за допълнителна помощ. А щом пратката успееше да се промъкне, те му съчувстваха и ставаха още по-богати.
Големите пари купуваха мълчаливото им съгласие. Истинските крачки се правеха другаде, когато хората на Харпър успяваха да засекат следите на парите и да конфискуват няколко милиона долара наведнъж или да поставят посредниците в положение да не могат да си плащат сметките. Тогава системата си свършваше работата: една брънка биваше премахната, защото суровото правосъдие изпълняваше предназначението си. Но всеки път, когато мечът се спускаше, на хидрата й порастваше нова глава. Понякога Харпър си мислеше, че единственият изход е да се легализират наркотиците. Поне престъпленията щяха да секнат. На всички равнища от големите наркобарони в Южна Америка до дребния уличен дилър в Лос Анджелис.
Във Вашингтон шефовете на Харпър се опитваха да накарат правителството да предприеме нещо. В интерес на истината се правеха доста неща, но резултатите не отговаряха на очакванията. Притиснаха Колумбия, спряха износа й и започнаха да отказват визи на нейните граждани. Но латиноамериканските правителства се възпротивиха. Санкциите наказват само невинните, започнаха да обясняват те, и създават икономически кризи, които нанасят вреди на валутите и са в полза на левите екстремисти. Твърдяха, и то не без основание, че колумбийските наркобарони са само част от проблема. Вносителите, разпространителите и потребителите в Щатите определено бяха другата половина. Ударете тях, молеха те, и Вашингтон се принуди да смени тактиката. Така Америка започна да помага с пари, а латиноамериканците, доколкото можеха, с информация и понякога с войници.
По стандартите на Агенцията за борба срещу наркотиците операцията на Харпър беше малка, провеждаше се с ограничен бюджет и с едва половин дузина мъже. Меделин вече не беше приоритетна цел. Преди години, когато фамилиите Ескобар и Гавириа бяха главните в картела, промишленият град край река Порсе се оказа в центъра на вниманието на САЩ. Когато бандитите предизвикаха бунт в града, колумбийците бяха принудени да се задействат. Може би, ако наркобароните бяха движили бизнеса си тихо и кротко, днес щяха още да са живи. В един момент износът на кокаин от Меделин беше два пъти по-голям от целия останал износ на Колумбия, но хегемонията на тази област рухна поради царящото беззаконие.
Сега историята се повтаряше на триста и двадесет километра в южна посока и на хиляда метра надморска височина в долината Каука по протежението на река Кали. Старият колониален град с родословие, което водеше началото си от 1536 година, беше един от най-важните колумбийски културни и търговски центрове, докато в него не се настаниха търговците на кокаин. Те поеха бизнеса с наркотиците с жар, която накара скорошната история на Меделин да бледнее. Без да си губят времето с лицемерни малки пратки, те полетяха със собствен транспорт: големи «Боинг» 707, пълни догоре с кокаин. Потегляха през нощта и кацаха до Мексикали, малко преди обхвата на американските радари. Там прехвърляха товара на по-малки флотилии, които го пренасяха до северномексиканските местоназначения. И накрая мулетата прехвърляха товара през границата.