Колумбийските и американските власти насочиха вниманието си към Кали, но Харпър продължаваше да фиксира Меделин. Моралес беше умен, образован и дискретен. Контролираше хората си с желязна ръка и се справяше с предизвикателствата, като заобикаляше съдилищата отдалече. Той беше престъпник популист и поради това десет пъти по-опасен, защото дейността му не пречеше на местните, а напротив — увеличаваше благосъстоянието на района. Според Харпър хората като Моралес бяха сред най-опасните.
От прозореца се виждаше сияйният ден, както и лодките с блестящи килватери, които придаваха на гледката атмосферата на импресионистична картина. Южнокалифорнийският рай представляваше истинска идилия. Но от мочурищата Евърглейдс до Дейтона постоянно се въртяха сделки. Докарваха стоката и тя стигаше до клиентите, а чантите, пълни с пари в брой, по различни пътища се вливаха в офшорните банки. Харпър улови отражението си в стъклото, обрамчено от кафеникави пердета, и прокара ръка през късо подстриганата си коса. Торбичките под очите над осеяните му с лунички скули го накараха да се запита кога би могъл да се надява на почивка.
Примирено поклати глава, отпи още една глътка от бирата и отново се залови с факса на Карденас. Моралес беше намислил нещо, което изискваше изразходването на много пари. Следата можеше да се окаже добра. Ако екипът на Харпър успееше да прихване парите, Моралес щеше да го заболи. Може би дори щяха да успеят да разкрият някаква част от маршрута на, парите и да свържат няколко имена с веригата за изпиране. Беше време да се залавя за работа.
Салазар в Ню Йорк като начало. АБН знаеше, че той движи пари от Меделин, но това трудно можеше да се докаже. Офисът му в Ню Йорк вече беше под денонощно наблюдение. Ред щеше да помоли за още хора, които да включи в работата — да снимат всички посетители и да ги проследяват. Трябваше да поиска позволение поне за няколко седмици, а най-добре, докато се появи нещо определено. И преди беше подслушвал телефоните им в течение на три месеца, но не попадна на нищо и федералният съдия отмени разрешението. Агентите му бяха претърсвали няколко пъти кофите за боклук, но се връщаха с празни ръце. Бяха пуснали постоянна опашка след сина му Антонио, но единственото, което можеха да покажат като резултат от скъпата операция, бяха имената на дузина фльорци. С една дума нулев резултат. Но човек не биваше да се отказва, затова Харпър изпрати факс на Хулио:
«Добра работа. Порови по-дълбоко. Докладвай, когато си готов. Съжалявам, че трябва да ти го кажа, но сестра ти не е добре.»
Това беше код за задействането, ако Хулио реши, на предварително подготвения план за бягство. Всъщност написаното означаваше:
«Щом поискаш, сме готови да те измъкнем. Само дай сигнал.»
Ред Харпър не обичаше да губи хора.
5
В ранния следобед Валтер Лафорж се качи на централната цюрихска гара на влака до Женева. От гарата взе такси за краткото пътуване до хотел «Д'Англетер». Прекоси елегантното фоайе с решителните крачки на човек, който се чувства съвсем удобно в подобна обстановка, и пое право към луксозния дневен бар.
Мястото беше идеално за делови срещи: дискретно осветено, с отдалечени една от друга маси, удобни за конфиденциални разговори, и скрито от любопитните очи в лоби бара. Лафорж се спря на входа, за да могат очите му да свикнат със сумрачната светлина, и забеляза стегнатата фигура на Мартели в едно уединено ъглово сепаре.
— Валтер! — служителят на Креди суис стана и протегна ръка. — Радвам се да те видя.
— И аз се радвам, Гуидо — отговори искрено Лафорж.
В техния свят колегите, с които можеха да си позволят лукса да имат лична връзка, не бяха много. Когато днес по-рано му звънна по телефона, Лафорж не разкри никакви подробности, а само намекна, че може би нещо неприятно се носи във въздух. Беше съобщил на Мартели името на клиента на Креди суис и го помоли да се видят още тази вечер. Дори в Швейцария шефовете на охраната не бяха на нормиран работен ден.