Лафорж забеляза минералната вода на Мартели върху ниската маса и поръча и за себе си. Никой от двамата не носеше документи, обменената информация щеше да е само устна. След кратка размяна на любезности те преминаха към деловата част.
— Става дума — започна Мартели — за добре известна адвокатска кантора. Седалището им е в Ню Йорк. Отдавна са в играта. Пълните подробности за тях са публикувани в щатския адвокатски справочник, данните са напълно достоверни.
Лафорж кимна с разбиране и му разказа нещо в замяна. В ЮКБ са получили писмо, с което се нарежда прехвърлянето на голяма сума в Креди суис. Лафорж смята, че писмото е фалшификат. Големите трансфери обичайни ли са за този клиент? Мартели вдигна неопределено рамене. Десет, двадесет милиона долара не са нещо необичайно. Но това винаги са били пари на клиенти и не са оставали дълго. От време на време известен процент е бил задържан, а останалата част — превеждана другаде. Не е нещо необичайно за правна кантора.
— Благодаря, Гуидо — каза искрено Лафорж. — Трябва да знаеш, че за момента няма да изпълним полученото нареждане.
Сега беше ред на Мартели да кимне. Лафорж продължи с обясненията.
— Възможно е вашият клиент да поиска да научи дали въпросните средства са пристигнали.
— Искаш да ти съобщя, когато това се случи. Нали така?
— Ще ти бъда много благодарен.
— Ще включите ли полицията?
— Не на този етап.
— Ако решите да го направите, нали ще ми звъннеш преди това?
— Имаш думата ми.
— Чудесно. Ще те държа в течение. Нещо друго, което трябва да знам?
— Това е само подозрение. Нали разбираш? Адвокатската кантора може да върши нещо… ъъъ… нередно.
— Благодаря, Валтер.
— Не, аз ти благодаря.
Те си размениха още няколко любезности, поговориха за семействата си и се разделиха. Валтер Лафорж отиде право на гарата. Д-р Улм беше пределно ясен в обявяването на позицията на тяхната банка. По негово мнение писмото беше фалшификат. Може би е дело на адвокатите. Може да са сметнали, че младият Клейтън не знае за парите в Цюрих. В края на краищата той май наистина не знаеше всички подробности, когато разговаря за пръв път с Акерман и. Аликона. Но неговите документи бяха наред. Правата му върху сметката бяха безспорни. Така че, ако сме прави в нашето тълкуване на фактите, заяви Улм, повече няма да чуем нищо от мъртвеца. Но ако американските адвокати по някаква причина смятат, че имат права върху парите, те без съмнение щяха отново да се свържат с ЮКБ. Технически в полученото писмо става дума за сметка, която повече не съществува, и затова според швейцарските закони банката дори не беше задължена да потвърди получаването му. Парите бяха на Томас Клейтън, а той искаше те да си останат в «Юнайтед кредит банк», с което банката се беше съгласила. Когато влакът за Цюрих потегли по разписание, Лафорж инстинктивно погледна часовника си, но направи гримаса, щом видя, че показва седем и две минути. Налагаше се да го занесе на часовникар.
Когато се върна в кабинета си, Лафорж се възползва от часовата разлика и се обади в Колумбийския университет. Той помоли да го свържат с професор Майкъл Клейтън. Разговорът беше прехвърлен на безутешната му бивша секретарка. Тя го попита не е ли чул тъжната новина.
— Съжалявам, не знаех — Лафорж се престори на смаян, като добави, че е стар приятел на професор Клейтън от Сорбоната. — Кога почина?
— На четвърти ноември, господине. Беше ужасно. Всички бяхме изненадани.
— Ужасно — заприглася и той. — Трябва да изпратя съболезнованията си. Имате ли представа дали синът му още живее в Европа?
— Да, господине. В Лондон. Искате ли да ви дам адреса му?
— Не, благодаря. Имам го записан вкъщи. Много ви благодаря.
Вероятно д-р Улм щеше да излезе прав.
В събота сутринта Карълайн Клейтън стана рано и слезе да закуси с бавачката и децата. Във въздуха се усещаше вълнение, защото въодушевлението й беше заразително.
— Мамо, къщата наистина ли е хубава? — попита малкият Патрик.
— Ще видиш — отговори му тя с усмивка. — Сигурна съм, че ще ти хареса.
В осем и половина се обади майка й, за да си побъбрят. Карълайн спомена какви са плановете им за през деня, което доведе до покана за обяд, след като свършат с огледа. Оттам до Страуд бяха само четиридесет километра.
В девет и Том дойде да закуси. Косата му беше още мокра от душа, дрехите — спортни, като за ден в провинцията. Беше решил да не споменава петте милиона пред Карълайн. След като скри загубите си от нея, стигна до извода, че едното изключва другото. Разбира се, щеше да й каже за тридесетте и седем милиона долара, но не сега. Не и докато не научи истината за богатството си.