Той изпи само чаша кафе. Като повечето хора, които стават рано, не беше свикнал да закусва обилно.
Скоро цялото семейство потегли на запад. Брокерът, чийто офис беше в Лондон, им даде ключовете. Преди няколко месеца беше показал къщата на Карълайн и този път се съгласи да ги остави да я разгледат сами, доволен, че няма да се наложи в събота да пътува до Уилтшър. При това първо ходене брокерът беше задал няколко по-конкретни въпроса, учтиво проучвайки финансовите им възможности, и тогава научи за положението на Том Клейтън в Ситито.
В момента имотът беше необитаем. Брокерът действаше по разпорежданията на застрахователното дружество «Лойд». Предишните собственици бяха заминали да започнат нов живот на Бермудските острови, след като азбестозата* беше погълнала цялото им имущество в Средния Запад.
[* Професионално заболяване, причинено от вдишване на частици азбест. — Б.пр.]
Петнадесет минути след като бяха потеглили от техния дом в Кенсингтън, Карълайн излезе на магистралата. Тя поддържаше постоянна скорост от сто и двадесет километра в час, двадесет километра повече от ограничението на скоростта, но с десет по-малко от тази, при която полицията трябва да се намеси. Отне им повече от час да стигнат до разклонението за Чипенхам при един типичен за ноември ситен дъждец и умерено движение. Завиха към Чипинг содбъри, минаха през селото и поеха по междуселския път-, който водеше до Корстън парк.
Портите от тежък кован метал, сплетен между две каменни колони, бяха затворени. Веригата и катинарът подсказваха, че имението е имало и по-добри дни. Влязоха и подкараха по частен път, който се извиваше между заградени пространства, някога пасища за животни, сега изоставени и запуснати. Няколко дупки в пътната настилка бяха поредното свидетелство за започналия упадък. Когато настъпи пролетта, мястото ще подивее, помисли си Карълайн. На петдесетина метра след портата пътят се шмугваше в гора и излизаше на една обширна поляна, в средата на която се издигаше Корстън хаус.
Къщата беше голяма, господарска, построена от костуолдски камък, с два ниски етажа плюс обширни мансарди. Околните цветни лехи също изглеждаха занемарени, но още можеха да се спасят. Спряха пред главния вход и Том се зае с вратата, докато децата, отегчени от пътуването, с шумни викове побягнаха по чакъла на автомобилната алея и паркинга.
Дъбовата врата тихо изскърца и ги лъхна миризма на неподдържана къща. Първото впечатление беше сумрак, но Карълайн вдигна щорите и с помощта на зимната дневна светлина помещенията бавно започнаха да се събуждат за живот. Напълно оголена, вътрешността беше още по-внушителна от външността на зданието. Квадратното парадно преддверие водеше до пет приемни отляво и дясно, а над него господстваше величествено стълбище, което в основата си се издигаше към задната част на къщата, след това се завърташе под прав ъгъл, за да се върне обратно над главите на посетителите до коридора на втория етаж. В двете посоки имаше дълги коридори, по които се стигаше до шестте спални и двете бани. В двата края две по-семпли стълбища водеха до мансардния етаж, който някога е бил предвиден за жилища на прислугата и складови помещения.
Карълайн отвори двойните врати вдясно от фоайето и въодушевено повика Том, докато вдигаше щорите и дърпаше размъкнатите пердета.
— Погледни това — извика тя развълнувано.
Помещението беше великолепно. Дълго петнадесет и широко десет метра, то заемаше цялата дължина на сградата на север от входната врата и имаше елегантни, богато орнаментирани тавани и стени, В далечния край имаше огромна камина, облицована с карарски мрамор, а на пода до нея беше стоварена купчина сухи цепеници, подпалки и стари вестници — единствената следа, която напомняше, че до не много отдавна, господарската къща е била дом. За съжаление полилеите бяха изчезнали, защото предишните собственици бяха разпродали всичко, преди да се изнесат набързо.
Въпреки тези тъжни гледки къщата беше здрава. Преди няколко години, когато имаше рецесия и застрахователната компания «Лойд» беше изпаднала в затруднение, човек би могъл да я купи за половин милион. Сега исканата цена беше милион и ако някой се беше погрижил да й придаде малко по-сносен вид, можеше да донесе дори повече. Но собствениците отдавна ги нямаше, а на съдия-изпълнителите не им пукаше. За тях Корстън парк не беше нещо повече от имот на длъжници, който трябваше да бъде превърнат в пари. Затова един милион си беше направо изгодно и Том беше готов да плати исканата цена.