Границата, която Дик не можеше да прекрачи, беше убийството. Той се страхуваше, че ако някога Майкъл Клейтън или неговият син откриеха измамата, Салазар нямаше да изпитва подобни задръжки.
В края на тридесетте години на миналия век, когато Дик още беше дете, баща му и Пат Клейтън бяха неразделни. Не минаваше събота или неделя, без да си гостуват семейно. Двамата приятели пиеха ирландско уиски до зори и слушаха келтски песни. Клейтън беше як мъж. Изисканите му дрехи не скриваха силното му тяло, закоравяло от годините, прекарани в улични сражения.
В началото на века Ню Йорк представляваше етнически архипелаг, в който всяка общност черпеше сили от сплотяването със своите. Скоро строителната компания на Клейтън стана влиятелна. Някои от ирландските имигранти се справяха добре и искаха да имат собствени къщи. Клейтън ги убеди да му възлагат строителството. Така започна да строи тук къща, там паркинг и да ухажва църквата, което му осигури поръчка да построи няколко училища. Когато неколцина от своите, вече забогатели, поискаха да преместят бизнеса си другаде и да се интегрират с англосаксонската висша класа, Клейтън им припомни как са се държали англичаните към тях у дома и постави под въпрос морала на всеки, наричащ себе си ирландец, но готов да даде бизнеса си на протестанти. Ако това не помагаше, той им подсказваше да изпратят част от парите в помощ на патриотичната кауза у дома в Ирландия, като наблягаше, че дистанцирането от този кръстоносен поход няма да бъде добре прието. Един издигащ се по социалната стълбица вносител на платове възложи постройката на своя нов склад на външни хора. Веднага щом строежът бе завършен, складът изгоря до основи. Живеещите в Ню Йорк ирландци знаеха, че това е дело на Пат Клейтън, но както обикновено Еймън Суини Ко го измъкнаха от ръцете на правосъдието.
През 1919 г. конгресът прие 18-ата поправка. Слагайки черешката на върха на вълна от сбъркана пуританска демагогия, конгресменът Андрю Дж. Волстед стигна до извода, че алкохолът е вреден за Америка и че нацията трябва да престане да пие. Той спечели поддръжката на пъстра група привърженици на тъпата си идея: Лигата за борба срещу пивниците, Протестантското евангелско движение, Фронта срещу чужденците. През януари 1920 г. законопроектът на Волстед стана закон и само за дни се роди незаконна индустрия с невъобразими размери. Задоволявайки една нужда на нацията, засилена от забраната да се пие, тази индустрия изгради: основите на кошмара с наркотиците, който по-късно през същия век щеше да копира нейните методи — товари, превозвани с камиони от Канада, с кораби от Европа и Карибите. Безброй тонове алкохол бяха вкарвани контрабандно в страната на крилете на подкупите. Скоро се появиха първите алкохолни барони — хората, които имаха куража и властта да организират разпространението на стоката. В Чикаго за тази позиция се водеше борба между италианците и ирландците. Някой си господин Алфонс Капоне, гангстер от Бруклин, натрупа сто милиона долара до 1927 г. В Бостън ирландците владееха пазара сравнително кротко, но Ню Йорк бе твърде голям за една-единствена група и етническите архипелази се отграничаваха още по-ясно. Клейтън посети Ирландия и си осигури доставчици. Скоро всяко домакинство и нелегална кръчма, които искаха да получат най-качествената напитка от Смарагдовия остров, трябваше да въртят бизнес с Патрик Клейтън.
Така той се запозна с младия пуерториканец от Бронкс Джо Салазар, само на осемнадесет и с ужасен английски. Той изкарваше прехраната си с акъл, раздавайки заеми на по-ниските слоеве от латиноамериканската общност. По това време работеше за баща си Емилио, който започнал лихварския бизнес с капитал от три хиляди долара, осигурен след смел набег срещу голяма заложна къща. Джо обикаляше кварталите, давайки назаем тук десетачка, там двадесетачка на хора, които не биха могли да получат банков заем, и с лихви, които само за месец удвоиха капитала на Салазар. Когато синът му стана на шестнадесет, Емилио започна да го учи на занаята. На осемнадесет младежът изпитваше удоволствие да се разправя с длъжниците, които не успяваха да платят навреме.
Една вечер в апогея на сухия режим Джо влезе в някакъв ирландски бар. Макар да не ходеше често там, заведението се намираше в квартала на Салазар и хората го познаваха. Собственикът го почерпи с двойно ирландско уиски и след това поиска помощта му. Имал нужда от петстотин долара за една седмица.