— За какво са ти? — попитал Джо, а мъжът измъкна бутилка «Бушмилс» изпод тезгяха.
— За най-добрата пиячка, която може да се купи с пари — каза барманът, показвайки етикета.
Салазар направи една бърза сметка наум.
— Тридесет процента за седем дни — обяви той и бръкна във вътрешния си джоб.
Мъжът протегна ръка, за да скрепят сделката, и с удоволствие пое петте стодоларови банкноти. Седем дни по-късно Салазар се отби да прибере своите шестстотин и петдесет долара.
— От тази пиячка — започна той, като вдигна чашата, която току-що му бяха налели — колко можеш да продадеш?
— В този бар? — мъжът се наведе, за да чува по-добре младия латиноамериканец. — Десет каси седмично не са проблем, но…
— Не каси — прекъснал го Салазар, говори ми в пари.
— Без да се напъвам, две хилядарки седмично.
— Откъде я купуваш?
— Е, Джо — опъна се ирландецът, — не мога да ти кажа.
— Ще трябва — възрази спокойно Салазар, — ако искаш да бъдем партньори.
Тогава О'майли покани Салазар в задната стаичка да обсъдят нещата. На следващата сутрин посетиха Пат Клейтън и платиха пет хиляди долара за доставка на уиски.
Когато 21-ата поправка сложи край на сухия режим в 1933 г., Джо Салазар отдавна се бе разделил с О'майли и бе поел целия латиноамерикански пазар в Ню Йорк, превръщайки се в най-големия клиент на Пат Клейтън. Еймън Суини помагаше и на двамата. За разлика от безумния Капоне, който убиваше безнаказано и попадна в затвора за неплатени данъци, Суини научи Клейтън и Салазар как да водят счетоводните си книги и как да търгуват чрез истински и фиктивни фирми. През 1933 и двамата вече бяха богати. Клейтън отново се зае със строително предприемачество, а Салазар си купи офис в Манхатън и се развихри в лихварството.
После дойде войната, а с нея и черният пазар. От покупко-продажбата на лекарства, оръжия и муниции можеше да се спечели състояние. Салазар и Клейтън отново обединиха усилията си. Първият осигуряваше парите, сега той разполагаше с множество външни инвеститори, а вторият съживи своята задгранична контрабандна мрежа. Все още разполагаха и с помощта на Еймън Суини. Той ги предупреди за новите федерални агенти. ФБР не можело да бъде купено като местните полицаи. Освен това ги посъветва да не държат пари, чийто произход не могат да обяснят, в Америка. В онези дни Швейцария беше леснодостъпна. Всеки можеше да си отвори сметка там, без да му задават въпроси. Суини откри такива сметки за своите двама клиенти в различни градове и банки.
Един хубав ден двамата мъже се разделиха. През 1944 Америка воюваше от три години. Тонове морфин се превозваха до военните болници в района на Тихия океан и Европа, но той се търсеше много и от нюйоркските наркомани. Салазар посети Клейтън с предложение за съвместен бизнес, но ирландецът отказа. Срещу къркането и куршумите нямал нищо против, защото бил израснал с тях в Донегал, но наркотиците се продавали на децата. В този момент различното им мислене би могло да доведе до сблъсък, но се намеси съдбата и девет дни след като отказа на Джо Салазар, Пат Клейтън умря от сърдечен удар.
Следващия месец, когато Салазар прибра парите си от пратката морфин, той си каза с тъга, че за пръв път от години ще изпрати само една вноска в Швейцария вместо две. И тогава му хрумна: всъщност защо не две? Защо да не запази сметката на Пат Клейтън? Швейцарците не знаят, че той е умрял, а Джо разполага с достатъчно копия от подписа на бившия си съдружник. И опита: писа до «Юнайтед кредит банк» на бланка с логото на фирмата на Пат, подписана от него, и нареди на банката да преведе 5 000 долара на сметката на дребен доставчик на дрога. Три седмици по-късно морфинът пристигна. Така Джо Салазар откри безопасен път да движи мръсни пари — от името на някой друг. Той затвори всичките си сметки, запазвайки само онези с чисти пари. За останалите първо използваше имената на покойници, но скоро осъзна, че не е необходимо да прави това. Включи в системата реални лица с рождените им дати, професиите и номерата на социалната им осигуровка. По-късно щеше да използва тези сметки, за да внася печалбите на своите клиенти от незаконен бизнес, защото научи, че големите пари идват, когато оставиш някой да върши мръсната работа, а друг да носи рисковете. Така Салазар се върна при своите корени. Лихварят от задните улички сега се бе превърнал в банкер в пълния смисъл на тази дума.
Хората, които избираше, за да открива банкови сметки, бяха абсолютно неизвестни. Той ги наричаше «моите призраци». Макар да беше малко вероятно, ако някога властите ги заловяха, те не можеха нищо да им кажат, защото нямаха никаква представа в какво са въвлечени. Ако по случайност някой от призраците разкриеше измамата, какво толкова? На този етап на своя живот на Салазар нямаше да му е трудно, нито пък щеше да се поколебае, да организира нещастен случай със смъртоносен край, преди още човекът да е започнал да осъзнава какво става.