Улм кимна неопределено и подкани Лафорж да продължи.
— Ако това предположение е вярно — каза началникът на охраната, след като погледна в бележките си, — лицето Ричард Суини се надява да получи пари, които не принадлежат нито на него, нито на човека, който ни е изпратил нареждането за превода.
— Валтер, провери ли много внимателно подписа на това писмо? — попита Улм, намеквайки за по-раншния им разговор.
— Проверих го, господин директоре, и проблемът е, че е действителен. Няма съмнение, че принадлежи на професор Майкъл Клейтън.
— Който е бил мъртъв по времето, когато е написал писмото? — зададе риторичен въпрос Улм.
— Точно така. Което ме кара да вярвам, че може би другата ми теория е вярна — позволи си да подчертае Лафорж и продължи, защото шефът му не реагира, — а именно че адвокатите на професор Клейтън са притежавали подписано и недатирано писмо, може би дори празен подписан лист. Хората често улесняват така своите доверени адвокати. След смъртта на своя клиент те са решили да присвоят парите.
— Смятайки погрешно — завърши Улм очертания от Валтер сценарий, — че синът не знае за съществуването на сметката, защото не е специално упомената в завещанието.
— Точно така господин директор.
— Валтер, каква според теб е правната страна на проблема?
— Засега — заяви убедено Лафорж — в Швейцария не е извършено престъпление.
Улм отново кимна одобрително.
— Обаче не можем да пренебрегнем факта, че е налице опит да се извърши такова.
— Според теб трябва ли да уведомим полицията? — Улм не можа да скрие отвращението си при мисълта за подобна вероятност.
— Обмислих тази възможност, но какво можем да им кажем? Ние не знаем кой ни е изпратил въпросното писмо. Би било неразумно да признаем, че Креди суис ни предоставя информация, а престъпникът, ако някога бъде намерен, така или иначе не е в Швейцария. Всичко, което нашите власти биха могли да направят, ако изобщо предприемат нищо, след като няма доказателства, е да изпратят запитване до американската полиция.
— Съгласен съм с теб — каза Улм и поклати глава. — Така нищо няма да постигнем.
— Ако господин Суини наистина вярва, че царите трябва да пристигнат в сметката на неговата фирма, той ще трябва да предостави нужните доказателства.
— И какво, Валтер, нищо ли няма да предприемем?
— Това ми изглежда най-разумно, господин директор — отговори колебливо Лафорж.
— Освен ако какво?
Тогава Лафорж предложи нещо. Макар да бяха единодушни, че банката не е задължена да направи каквото и да е, би било добре да се подсигурят с доказателство, че все пак са реагирали на проблема. В резултат д-р Улм нареди депозитът да си остане на място. Четиридесет и три милиона долара бяха капчица в океана за ЮКБ, но все пак е по-добре да са при теб, отколкото да ги прехвърлиш на друга банка, освен ако не си принуден да го сториш. Ако «Суини, Тъли, Макандрюз» вършеха нещо нередно, имаше дискретни начини да ги уведомят, че истината е известна, и същевременно да се докарат пред една много важна инстанция — правителството на Съединените щати.
През 60-те години на миналия век американците се бяха заловили яко с швейцарската банкова тайна. В страната на капитализма законодателите бяха решени да прочистят досието на «Уол стрийт». Онова, което по-късно щеше да бъде наречено «сделки с помощта на вътрешна информация», тогава беше нещо обикновено не само на Нюйоркската фондова борса, но и в Лондон, Париж, Токио и навсякъде другаде, където хората по силата на служебните си задължения получаваха поверителна информация и се възползваха от нея. Американската общественост беше започнала да негодува, а Комисията по ценните книжа и борсите се осмели да атакува. Първи в света Съединените щати забраниха сделките на основата на вътрешна информация. Налаганите наказания бяха жестоки. Но старите навици умират бавно и онези, които не можеха да пропуснат възможността да изкарат бързо пари, започнаха да основават офшорни компании и се уговориха с швейцарските си банкери по команда да купуват и продават ценни книжа. И всичко това се случваше зад плътната завеса на банковата тайна. Облагодетелстването с помощта на вътрешна информация и укриването на данъци в САЩ не бяха престъпления, извършени на швейцарска територия. Комисията по ценните книжа и борсите и данъчната служба се обърнаха към Държавния департамент, който помоли дипломатите си да прошепнат на швейцарците: дръжте се прилично или ще поставим извън закона всички американски сделки със страни, където не се предоставя финансова информация на властите. В известна степен швейцарците отстъпиха на натиска. Затова всички, които искат да търгуват с американски ценни книжа през Швейцария, трябва да подпишат съгласие банките да предоставят техните лични данни на правителството на САЩ. Това сработи и мошениците преместиха своя бизнес на наскоро освободените Кайманови острови.