— Защо смятате така, господин Коул?
— Защото един общ приятел ми каза. Неофициално.
— Този общ приятел има ли си име?
— Тревър Лински, неофициално.
— А мръсниците как се казват?
— Те са двама: Ричард Суини и Джо Салазар.
В слушалката настъпи мълчание, след което Харпър смени тона.
— Благодаря, това ме интересува. Какво можете да ми кажете?
Коул му разказа какво беше научил. Суини очаквал големи пари в Женева, а в архива на ФБР неговото име е свързано с това на Салазар. Проблемът е в това, че парите не били преведени, и по тази причина господин Суини може би ще стане невнимателен. Край на съобщението.
— Не разбирам много-много — призна си Аарон, — но си помислих, че може да ви помогне.
— Така е — отговори честно Харпър. — Какво иска бюрото в замяна?
— Бюрото ще ми откъсне топките, ако някога се разчуе за този разговор.
Харпър се засмя и преформулира въпроса си.
— Какво иска Аарон Коул в замяна?
— Нищо, Ред, само едно «Благодаря». Засега това е достатъчно.
В пет без пет източно време Дик Суини телефонира отново в Женева, но резултатът беше същият: не бяха получили превод. Банковият служител съобщи на Мартели за обаждането, а той звънна на Лафорж.
Без някой в правната кантора да подозира, в мазето на сградата на Пето авеню двама инженери с работните комбинезони на «Бел телефон» работеха сред хаос от кабели, опитвайки се да открият телефонните на «Суини, Тъли, Макандрюз». Те разполагаха с модерни инструменти, а единият от тях носеше във вътрешния си джоб съдийско разрешение за подслушване, подписано от районния съдия Хауърд Дж. Крамър. Откриха нужните кабели и монтираха мостови клеми, а след това свързаха краищата им с тези, които обслужваха стая 507. От една година Агенцията за борба срещу наркотиците плащаше наема на този апартамент, но в течение на девет месеца стаите си останаха празни. Вероятно нещо ставаше, предположи техникът, след като им бяха наредили да дойдат отново, тук. Те огледаха работата си за последно, провериха отново чертежите, които им бяха дали от телефонната компания, затвориха шкафа, събраха багажа си и взеха асансьора до петия етаж.
Суини попита секретарката си дали има съобщения за него, повтори нареждането никой да не го безпокои и набра номера на Том Клейтън в Лондон. Телефонната централа на банката го препрати към вътрешния номер на Клейтън. Преди Дик да успее да каже каквото и да било, Том го помоли да остане на апарата, а той продължи да говори по другия телефон. Сърцето на Суини прескочи, когато го чу да се съгласява да похарчи милиони. След това изслуша как Том приключва сделка и разбра, че само си върши работата.
— Том Клейтън слуша.
— Том, Дик Суини се обажда.
— О, Дик, опитах се да се свържа с теб — весело каза Том.
— Знам, току-що получих съобщението. Какво мога да направя за теб, Том?
— Свързано е с моя дядо — внимателно започна Том, защото усети тревожната нотка в гласа на Суини.
Дик прочисти гърлото си.
— Дядо ти? Какво за него?
— Дик, мисля, че знаеш много добре. Моля те, не ме баламосвай — Том замълча и остави думите си да увиснат в нищото.
— Можеш ли да бъдеш по-конкретен?
— Добре, щом искаш, така да го изиграем. Разкажи ми за златното яйце на татко в Швейцария.
— За Бога, Том, какво по дяволите си намислил?
— Защо не ми кажеш?
С дланта на лявата си ръка Суини избърса рукналата по челото му пот.
— Том — започна той успокоително, — стой настрана от това. За Бога, та Пат е мъртъв от петдесет години! Това няма нищо общо с теб.
— Това е въпрос на лично мнение. Разбрах какво е оставил Пат след смъртта си. А ти си затрая. «Суини, Тъли, Макандрюз» — изпълнители на завещанието. Чудя се какво ли ще кажат в Нюйоркското адвокатско сдружение.
— Исусе Христе! — избухна Суини, като внезапно скочи на крака. — Не ги пипай! Не си заслужава. Не си заслужава да си изгубиш живота, задник такъв!
— Да не ги пипам? — Сега и Том започна да се ядосва. — Вече е късно за това, адвокате! И кой точно заплашва живота ми?
Дик рухна обратно на стола.
— Том, трябва да поговорим. Повярвай ми. За твое добро е.
— Щом искаш, говори, аз ще те слушам — отговори Том спокойно.
— Не по телефона.
— Дик, съвсем скоро бях в Ню Йорк. Имаше възможност да говориш с мен. Сега не мога да дойда пак.
— Тогава по-добре аз да дойда в Лондон.
— Знаеш къде да ме намериш. Междувременно моето ще си остане мое. — И Том затвори, преди адвокатът да успее да каже нещо.
Известно време Суини остана неподвижен със слушалката на ухото. Чу пиукане, когато международната линия прекъсна, и още някакъв звук, но просто не му обърна внимание. На петия етаж двамата мъже току-що бяха довършили закачането към линията му. Разговорът на Суини с Том щеше да е последното обаждане от и до кантората, останало незаписано.