Моралес плесна с ръце и поръча по едно питие, след това извади златна писалка и лично я подаваше на всеки, преди да добави и своя подпис под устава на фондация «Моралес». От този миг най-забележителната институция на Меделин вече действаше.
След това стана и помоли гостите да го последват в неговия кабинет. Там отвори един стенен шкаф и ги остави да позяпат съдържанието му. Двата рафта бяха натъпкани с американски долари, а дъното му беше покрито с по-големи и износени колумбийски банкноти. Гостите не пропуснаха да забележат, че шкафът дори не бе заключен, толкова голяма беше самоувереността на Моралес сред собствените му стени. Той взе няколко стегнати пачки и ги постави на писалището.
— Тук са двеста и петдесет хиляди — каза той на де ла Круз. — Внеси ги в банката като първото ми дарение за фондацията. След това ги използвай, за да платиш земите.
Адвокатът започна да прибира царите в чантата си, но осъзна, че няма да се поберат. Тогава извади документите, които можеше да носи под мишница, и продължи да тъпче пачките вътре. Моралес извади един по-малък плик от шкафа и го подаде на Ромуалдес, който го огледа жадно, но устоя на подтика да го отвори, преди да го пъхне в джоба си.
— Аристидес, ти сигурно ще ми представиш сметка, за своята отлично свършена работа — той натърти на «своята», за, да разграничи адвокатските хонорари от подкупите на кмета, но после добави нещо окуражително и за Ромуалдес. — Винаги съм вярвал, че човек трябва да плаща добре на своите поддръжници. По такъв начин — той се засмя на абсурдната идея, — те никога няма да си помислят да се заловят с бизнес за собствена сметка.
След това изпрати двамата мъже до колата им и изчака, докато тя изчезна от погледа му сред дърветата. После отиде да потърси стика си за голф. Над хълмовете на Меделин се спускаше прекрасна вечер.
Недалеч от имението на Моралес Андрес Алберди размишляваше върху една морална дилема. Хулио Роблес искаше да се срещнат отново, но онова, което Алберди щеше да му каже, нямаше да го зарадва. Миналия уикенд Алисия не се прибра у дома, защото беше заминала за Богота с кмета. Върна се сияеща в Меделин, снабдена с купища дрехи, чийто етикети човек можеше да види само в чуждестранните списания. Беше спала в хотел на име «Хилтън», висок двадесет и три етажа, както се кълнеше. През нощта човек можел да види от покрива му как целият град проблясва, сякаш някой е свалил звездите и ги и пръснал между планините. Стаята им била пълна с карамфили и пили вина, внесени чак от Чили. Разказа още, че Ромуалдес обещал, че съвсем скоро ще я заведе на почивка в Дисниленд във Флорида.
— Значи любовникът ти е забогатял, а? — попита на вечеря нейната обикновена, благочестива и по-възрастна сестра, отказвайки да се впечатли, защото в нейните очи въпреки всички парцали Алисия поддържаше една греховна връзка.
— Той ще построи шестстотин къщи — отвърна предизвикателно Алисия — за бедните хора в Колумбия! И — добави тя с необичайна жар, — две са за нас! Една за теб и Андрес и една за мен.
Те се смаяха.
— Какви ги говориш? — попита невярващо Ана Алберди.
— Той ми обеща. Даде ми честната си дума. Показа ми картите и ми позволи да си избера. Две къщи една до друга по пътя за Богота точно пред града. Разбра ли!
— Ха! — провикна се по-голямата сестра. — И как смяташ да платим твоите хубави къщи, глупаво момиче?
— Ще платим само толкова, колкото можем. Мигел всичко ми обясни — На това място малко се поколеба, защото не се сети какво точно й беше казал. — Всеки според възможностите си. Ако нямаш работа, нищо няма да платиш. Ако си по-заможен, ще платиш повече. Но къщата ще си остане твоя.
— Да бе! Сега разправя така, но после ще се появят агентите на собствениците с пушки, за да събират наема.
— Не и този собственик — каза тя упорито. — Мигел знае. Ти нищо не разбираш.
— Кой е собственикът? — попита Андрес, който беше мълчал досега.
— Нарича се фондация «Моралес» и Моралес е член на управителния съвет. Това означава, че ще стане онова, което той казва. Разбра ли!
— Света дево Марио — завайка се от ужас жената на Андрес, — ти, момиче, не знаеш какви ги говориш. Моралес е лош човек.
— Не е — отговори Алисия уверено. — Ти не знаеш дори половината. Никой не знае, освен Мигел. Той ще построи и болница, където ще лекуват безплатно, и две училища! Две училища, които също ще са безплатни, за нашите деца!
— Чии деца? — попита Ана, която беше бездетна, и гласът й издаде колко я мъчи това.
— Моите деца — отговори Алисия и внезапно омекна. — Когато всичко свърши, той ще се ожени за мен.
Ана Алберди избухна в сълзи и избяга в стаята си, Андрес беше оставен на мира да обмисли своята морална дилема.