В осем Роблес потегли по пътя към Картахена и спря на уговореното място. Изчака десет минути и си тръгна. За първи път информаторът му беше пропуснал среща. Разбира се, може да има логична причина за неговото отсъствие, но Хулио беше обучен винаги да мисли най-лошото. По този начин човек живее по-дълго. Може би Андрес се беше разболял или имаше някакви семейни неприятности. А може и да са го разкрили. Ако това е причината, новината беше лоша. Щом прикритието му е разкрито, щеше да се наложи да бяга презглава от Колумбия. Така че най-доброто, което можеше да направи, бе да се опита да разбере какво става колкото може по-бързо. Той обърна и подкара колата към дома на Алберди.
В този момент Андрес Алберди слушаше Ромуалдес. Беше го потърсил в кметството, но му казаха, че кметът вече си е отишъл. Между градския център и по-добрите квартали не вървяха, автобуси, за това той провери колко пари им в джобовете и взе такси. Докато стоеше пред голямата вила, сгушена на сигурно място зад двуметровата желязна ограда, изведнъж го хвана страх и едва не побягна. Но в този момент си припомни разказа на Алисия за обещаното от кмета. Когато натисна звънеца, над вратата светна лампа и отвътре залаяха кучета. Няколко минути по-късно възрастен слуга с груби черти на лицето започна да го разпитва през затворената врата. След като прецени, че Алберди не е от типа хора, които кметът приема у дома, той му предложи да помоли за час в приемното време на общината, като подчерта «помоли».
— Моля ви — твърдо каза Алберди, който все още черпеше смелост от агуардиентето, — кажете на кмета, че е важно и че се казвам Андрес Алберди.
Прислужникът вдигна рамене и затвори прозорчето на вратата.
Алберди чу как гласът му отслабва, докато вика на кучетата да млъкнат, отдалечавайки се към къщата. Андрес се надяваше, че Алисия е споменала името му, защото нейната фамилия не беше Алберди. Но ако Ромуалдес наистина й беше обещал тези две къщи, той сигурно беше чувал за Андрес. Малко по-късно кучетата отново се разлаяха и Андрес чу как ключът се завърта в патрона.
Заведоха го в къщата и след това в кабинета на кмета. Тлъстият мъж седеше зад писалището си. Спортната му риза беше нарочно небрежно разкопчана, за да се забелязват трите дебели златни ланеца, които висяха на врата му. Той махна на прислужника да затвори вратата и след това с мрачен тон се обърна към посетителя:
— Да не се е случило нещо с Алисия?
— Не, дон Мигел, тя е добре.
— Тогава за какво си дошъл?
— Трябва да ви разкажа за един проблем…
— Андрес, аз не работя у дома — раздразнено отговори кметът. — Ела в кметството — той нарочно погледна часовника си — в подходящо време.
— Да, дон Мигел — настоя Алберди, — но все пак трябва да ви кажа. Мисля, че ще искате веднага да научите за това.
— Добре — съгласи се снизходително кметът, като издиша дълбоко, за да подчертае, че нищо, което Алберди знае, не може да бъде интересно за най-важния човек в града, — но бъди кратък.
Алберди му разказа какво знае, но инстинктът му за самосъхранение му подсказа да направи малки промени, за да не пострада. Хулио Роблес от ЕЛ БИД задавал въпроси за проекта на кмета. За училищата и къщите. Алберди знаел, че Роблес ще се противопостави на строителството. Той ще поиска американците да спрат сечта на дърветата.
Кметът се удиви.
— Защо по дяволите, ще иска информация от теб?
— Той иска да накарам Алисия да ви шпионира.
— Наистина ли? — разгневи се кметът. — А ти смяташ, че тя ще го направи, така ли?
— О, не — отговори той бързо. — Никога. Тя ви е абсолютно вярна.
Ромуалдес знаеше това, но му беше приятно да го чуе. Той замълча за малко — човекът с власт, който се готви да вземе решение.
— Добре направи, че ми каза.
Добави още, че този разговор трябва да си остане между тях двамата. Не трябва да разказва на никого. Дори на жена си и Алисия.
Андрес кимна.
— А какво да правя, ако господин Роблес отново ме потърси?
— Кажи му, че нищо не знаеш. След това ми докладвай. Разбра ли?
— Да, дон Мигел.
— Чудесно — кметът стана и бръкна в джоба си. — Пеша ли дойде?
— Не, дон Мигел, взех такси.
— Моят шофьор ще те откара у вас — обяви Ромуалдес великодушно и му подаде петдесет хиляди песос. — Аз винаги плащам добре на поддръжниците си. Схващаш ли? Така те никога няма да се изкушат да работят против мен.
Алберди се усмихна благодарно, а домакинът лично го изпрати до вратата, след което се върна в кабинета си. Жена му го повика за вечеря, но той отговори, че първо трябва да проведе един много важен телефонен разговор.