— Благодаря, господин кмете — учтиво се сбогува Роблес. — Сам ще намеря пътя. А, и още нещо — каза той натъртено. — Алисия не ни каза и думичка. Изглежда, ви е напълно вярна, макар че не го заслужавате. Следихме ви и подслушвахме телефоните ви — излъга той. — Трябва да знаете, че във Вашингтон внимателно следят ставащото в Меделин. Ако по някаква причина се случи нещо неочаквано на някой от семейство Алберди, може би все пак ще проведа онзи разговор по телефона. Не го забравяйте.
Роблес затвори вратата на кабинета и се озова срещу внушителната госпожа Ромуалдес, която идваше да попита дали съпругът и ще се върне на масата за вечеря. Хулио я поздрави любезно, бяха се срещали по приемите, извини се и последва прислужника, който го преведе покрай кучетата.
Шофира цялата нощ. Първо пое на запад към Пуерто Берио, преди да завие на север и да хване пътя, който следваше течението на река Магдалена до Ел Банко. След това измина още осем километра по магистралата «Банакила». Пристигна в платиновия рудник «Сезар» точно когато слънцето започна да се извисява над върховете на Сиера Невада.
От охраната забелязаха служебните номера, провериха картата му от ЕЛ БИД и го насочиха към млад мъж, ръководител на нощната смяна. Роблес му обясни, че скоро ще кацне самолет на ЕЛ БИД, който ще го вземе. Мъжът му отговори, че не е чувал за подобно нещо. Роблес му показа своя дипломатически паспорт и се пошегува, че бюрократите рядко се презорват. След това посочи колата и обясни, че другата седмица колега от банката ще мине да я прибере. Нали господинът няма нищо против да вземе ключовете и иска ли да му донесе нещо от Венецуела? Началникът каза, че няма нищо против да се погрижи за колата и ще се зарадва на бутилка уиски с черен етикет. Те седнаха да изпият по чаша кафе, докато чуха звука на едномоторния «Центурион», който се готвеше да кацне на пистата на мината.
Роблес благодари на началника на нощната смяна за гостоприемството и се настани до пилота. Чесната зави и се понесе по късата писта, докато Роблес си слагаше колана, след което се насочи по вятъра. Секунди по-късно вече се издигаха в източна посока, за да пресекат границата с Венецуела. След час щяха да се приземят в Маракайбо, където Хулио Карденас щеше да се прехвърли на самолет за Маями.
Доволен от себе си, той най-сетне се отпусна и заспа.
7
Във вторник Том Клейтън неохотно тръгна за работа по «Броуд стрийт», защото сутринта беше ветровита и хладна. Той се съревноваваше с другите работещи в Ситито за местата под козирките, обикалящи сградите, които създаваха илюзия за защита срещу носения от вятъра ситен дъждец. Минути след като излезе от метростанцията на «Ливърпул стрийт», косата му вече беше мокра, а вдигнатата яка на шлифера му, макар да я беше стиснал с лявата си ръка, не можеше да попречи на струйките вода да се стичат по врата му. В такива сутрини винаги му се искаше да живее в Калифорния.
Добрите обноски го накараха да отстъпи на разминаваща се с него дама. Направи крачка встрани, уцели една локва и лявата му обувка се напълни с вода. Въпреки всичко жалкият вид на Том беше свързан повече с неговите чувства, отколкото с несгодите на природата. Беше разказал на Карълайн всичко, което знаеше за сметката в Швейцария, и вместо да се зарадва, тя се уплаши. Том виждаше, че тя изказа гласно тревогата, която той самият се опитваше да потисне, че един хубав ден някой ще поиска от него да върне парите.
Двамата обсъдиха различни възможни обяснения. Първо отхвърлиха възможността за грешка на банката — твърде много хора бяха проверили сумите в Цюрих след заявката на Клейтън. Той увери жена си, че половин милион не могат да се превърнат за петдесет години в четиридесет и три милиона. Не и ако парите са оставени да дремят в банката. Очевидно към първоначалната сума бяха добавени пари. Кога? Колко? И най-важното — от кого?
Несъмнено Дик Суини знаеше отговорите, но Том беше сигурен, че едва ли ще му каже цялата истина. Не се страхуваше от Суини и все пак беше уверен, че ще изстиска достатъчно от него, за да може сам да си състави пълна картина. Карълайн го умоляваше да обещае, че няма да докосва парите, докато не научи истината, и Том се съгласи. Нито цент повече от петте милиона, които вече беше взел. Наложи се да каже на жена си за историята с Джеф Ленгланд, но отхвърли всяко предположение за закононарушение. И във всеки случай, увери я той самоуверено, веднага щом пазарите се обърнат, ще излязат на печалба. Карълайн не каза нищо — паричните въпроси винаги са били работа на нейния съпруг, но изражението й подсказваше, че съвсем не е спокойна.