Влезе в офиса към осем и тридесет. Свали си обувките и ги постави до радиатора, седна пред мониторите и се загледа мрачно в наквасените крачоли на панталона си. Когато вдигна очи, видя, че Гринхолм му маха от вратата на своя стъклен кабинет. Том се затътри натам, проклинайки мокрите си чорапи.
— Том, през целия ден ли ще си тук? — попита небрежно неговият началник.
— Нямам други планове — отговори Клейтън.
Имаше нещо тревожно в тона на Гринхолм.
— Тогава да обядваме заедно — каза той властно. — В един.
Обърна му гръб и влезе в кабинета си. Това съвсем не прозвуча като случайна покана.
Том провери сметката на «Таурус» и едва не повърна от онова, което установи. Петте милиона долара от Цюрих бяха изчезнали. Беше видял с очите си превода в петък, но също така знаеше, че всички плащания се нуждаят от потвърждение. Нима швейцарците се бяха въздържали? По какви причини? Том отпусна лявата си ръка между коленете и провери баланса на «Таурус» — един милион и шестстотин и петдесет хиляди на червено. Депозираният от тях марж покриваше загубата, но едва-едва.
Той скришно погледна към кабинета на Гринхолм. Шефът му говореше по телефона, но улови погледа на Том. Лицето му беше безизразно. Правилата в търговията с фючърси бяха прости: ако маржът бъде изразходван, преди срокът да изтече, депозитът трябва да се увеличи. Това ли стоеше зад поканата за обяд, или имаше нещо по-зловещо?
Наложи се да излезе от банката, за да намери обществен телефон. Взе два листа хартия, пъхна ги в прогизналите си обувки и излезе, без да погледне назад. Мина през охраната без сако и шлифер, промърморвайки, че има нужда от цигара, след което хукна по мократа «Броуд стрийт».
С Акерман го свързаха мигновено. Банкерът реагира с изненада на новината, че «Таурус» не е получил парите си. Може би защото това е първият превод, процедурите са отнели малко повече време от очакваното.
— Господин Акерман, моля да ми спестите подробностите — твърдо каза Том. Тъй като нямаше какво да губи, той можеше да изиграе ролята на раздразнен клиент, оказал доверие на банка, която не струва пукната пара. — Вие се съгласихте да преведете парите в петък. Не си изпълнихте обещанието. Ако искате да задържите сметките ми, трябва да осъществите превода още сега.
— Господин Клейтън, ще направя всичко възможно — Том усети нервност в гласа на Акерман. — Мога ли да ви се обадя?
— Не, не можете — отговори Том с една идея по-бързо, отколкото би трябвало. Затова си наложи да обясни: — През целия ден ще бъда в движение. Ще ви звънна следобед.
— Както желаете, господин Клейтън…
— И докато сте още на телефона — Том реши да се възползва от предимството си. — Искам да продам тридесет милиона стерлинги. Фючърсен договор, тридесет дни. По обменния курс между лирата и швейцарския франк, обявен в Цюрих — той си погледна часовника — днес на обяд.
— Господин Клейтън — възрази Акерман, — това е извън моята сфера. Ще трябва да поискам разрешение.
— Ами поискайте го — отговори рязко Том. — Ще ви се обадя следобед. Надявам се да не ме разочаровате.
Акерман веднага докладва нарежданията на Клейтън на д-р Грубер и му беше казано да изчака за отговор. От своя страна, вицепрезидентът отиде да се посъветва с директора.
Д-р Улм започна да почуква с пръсти по писалището си и да обмисля алтернативите. Ако адвокатите в Ню Йорк смятаха, че наистина имат право на претенции, тъй като бяха американци и адвокати едновременно, досега щяха да са бомбардирали ЮКВ с факсове и телефонни обаждания.
Сделката за тридесет милиона лири не представляваше риск за ЮКВ, той като на сметка при тях лежаха тридесет и седем милиона долара и с това марж от 125. Ако ЮКБ не реагира веднага, като се има предвид, че претенциите на Клейтън за парите са наред, в което Улм не се съмняваше, можеше да се наложи да плащат огромни компенсации.
В края на краищата единственото, което рискуваха, бяха пет милиона долара, и то само ако в бъдеще се появи ново предявяващо права лице, което в момента изглеждаше твърде невероятно. Сега д-р Улм имаше и втори мотив да запази отношенията с Клейтън. В понеделник беше научил от финансовото разузнаване на банката, че работодателят на Клейтън изпитва недостиг от петстотин милиона лири стерлинги.
Малки късове информация като тази можеха да струват цяло състояние в подходящите ръце, сигурни и сръчни като неговите собствени. Той беше уверен, че господин Клейтън не е глупак и навярно притежава ценна информация. Защо иначе ще рискува своите лични пари и то без знанието на своята банка? Налагаше се да държи под око действията на американеца и ако е удобно, сам да предприеме ход, преди пазарите да са се усетили.