Когато Моралес обясни за какво е похарчил парите, Ескобар се ядоса, но по това време Карлос Алберто вече беше станал ценен помощник. Затова шефът трябваше да преглътне петдесетте хиляди за хонорара на адвоката, а петте хиляди удържа от заплатата на своя помощник.
През следващите пет години Моралес спестяваше колкото може повече. Изпитваше тревога заради хаоса, който търговията с наркотици предизвика в Меделин. Не заради будната си гражданска съвест, а защото смяташе, и се оказа прав, както щяха да покажат събитията, че самата Колумбия ще изгуби търпение и ще реши да сложи край на благополучието на наркобароните.
Опита се да убеди Ескобар да вложи част от богатството си в благоустрояването на Меделин и така да си купи вярност. Ескобар хареса идеята, но вместо да остави на Моралес да я приложи, лично се зае с някакви половинчати стъпки. Държеше се като патриарх, раздаваше пари на хората и даряваше суми на черквите и за граждански проекти, чиито ръководители бяха прекалено уплашени, за да ги откажат.
Според Моралес Ескобар не беше успял да се откъсне от корените си. Той си беше грубиян и хулиган. Взимаше сам всички решения, налагаше ред със силата на неграмотни палачи и най-вече не виждаше надигащата се опасност от срив, когато на гринговците им писне от Меделинския картел. Затова попадна в затвора, е, вярно в златна клетка, но все пак клетка. А после се прости с живота.
След смъртта на Ескобар всички смятаха, че картелът също е на умиране, но Моралес успя да събере останките. За по-малко от година стегна една напълно самостоятелна организация. А сега, само три години по-късно, полагаше последните щрихи на своя велик план. Трябваше да го направи или щеше да свърши като Ескобар. Наркотиците бяха основата на богатството, но щом веднъж е спечелено, човек трябваше да го узакони. Ето един урок, който можеше да бъде научен от гринговците. Трафикантите на алкохол ставаха посланици, лихварите — банкери, а събирачите на залози — управители на хотелски вериги в Лае Вегас. Стой мирен пет години, бъди щедър с богатството си й миналото ще бъде забравено. Моралес си беше поставил цел: двеста милиона долара. Сега я беше изпълнил наполовина, а растежът вече беше започнал да става лавинообразен. Още дванадесет месеца и с лекота ще постигне планираната цифра. След това ще даде да се разбере, че се е «пенсионирал». Младоците в Кали можеха да грабнат целия бизнес, а Карлос Алберто Моралес щеше да спи спокойно и да помоли монсиньор Варела да му осигури папски орден.
И ето ти сега…
Той откровено каза мнението си по телефона на Де ла Круз, ядосан не на него, а на неспособността на толкова много други хора да направят онова, което се иска от тях, когато им се каже. Той заяви на адвоката, че лично ще се заеме с банките, и веднага се обади на Енрике Шпеер.
През това време в Ню Йорк течеше една много напрегната среща. Тони Салазар и Дик Суини седяха от другата страна на писалището на Банкера. Както винаги Ектор Перес тихичко и ненатрапчиво пребиваваше в своя ъгъл.
— Искаш да кажеш — обърна се Перача към Суини, — че малкият лайнар е прибрал четиридесет и три милиона от моите пари? — След това, преди някой да успее да каже нещо, рязко се обърна към своя син: — А ти си виновен за това.
В този момент звънна телефонът. Салазар го загледа с недоумение. Не беше в настроение за разговори, но въпреки това вдигна слушалката. На секундата гласът му стана тих и любезен.
— Енрике, приятелю, колко се радвам да те чуя — послуша известно време, след което отговори сърдечно: — Лично ще се погрижа. Още сега, приятелю.
Суини преглътна сухо. Лесно можеше да се досети за какво се обажда Шпеер.
Салазар остави слушалката и помълча известно време. Никой в помещението не посмя да наруши размисъла му. Онова, което притесняваше Перача, бяха четиридесет и седемте милиона долара. Трябваше да ги плати веднага или излизаше от бизнеса. Завинаги. В краен случай можеше да събере парите, това не беше проблем. Неговите активи струваха повече от петдесет милиона, но по-голямата част беше вложена в недвижими имоти и дългосрочни инвестиции. Парите в брой, които можеше да нарече свои, бяха колко, може би шест милиона? Най-много седем. А той беше обещал четиридесет и седем. Днес. Не можеше да пипне нито долар от управляваните от «Салазар Ко» пари. Те бяха вложени нарочно с твърде големи ограничения. Така успяваше да убеди клиентите си да му оставят за управление парите си, след като ги е узаконил. Сто на сто прозрачност и винаги на разположение за проверка от Комисията по ценните книжа и борсите, което при банкер като Салазар се случваше много често. Налагаше се да вземе назаем от средствата в преход: незаконните пари на своите клиенти, които в момента се изпираха. Нямаше нужда да проверява в компютъра си, защото знаеше цифрите наизуст до последния цент по курса на деня. В момента разполагаше с достъп до над сто милиона на Каймановите острови, което му помогна бързо да вземе решение. Щеше да вземе шест милиона от една нюйоркска мрежа за проститутки и десет милиона от най-голямата незаконна лотария по Източното крайбрежие. Вече беше осигурил четири милиона — това беше разликата между баланса на депозита на Клейтън и поисканото от Моралес. Така или иначе парите бяха на колумбиеца. Трябваше да намери остатъка от двадесет и седем милиона и Джо Салазар реши да ги вземе назаем от трите картела в Кали. От всеки по девет милиона. Ако някога разберяха, че е използвал парите им, за да помогне на конкуренцията, щяха да му видят сметката. Но след като парите бяха в преход, нямаше начин да разберат. Веднага щом посетителите си тръгнеха, Салазар щеше да се обади на Големия Кайманов остров и да нареди да му приготвят четиридесет и седем милиона долара.