По време на двучасовия полет Харпър разказа на Хулио какво е свършил и му изложи своята стратегия. Заедно съставиха доклад, основаващ се на разкритията на агента в Меделин, набраха го на лаптопа и копираха файла на дискета, която Харпър прибра в чантата си. Хулио предложи да направи кафе, което Ред прие с благодарност. Докато шеташе в малката кабинка в предната част, Карденас заговори:
— Шефе, след снощи доста размишлявах.
— А аз си мислех, че си спал — отговори Харпър с тон, в който се долавяше известен укор.
— Да, наистина се наспах, но ето какво сънувах — отговори Хулио, докато се връщаше с две чашки вдигащо пара еспресо. — Ако решим да ударим Моралес, аз ще бъда по-полезен в Меделин.
— Да не си откачил! — възкликна Харпър и чашката с кафе спря насред път.
— Не съм. Помисли малко. Ако Ромуалдес беше отишъл при Моралес да му разкаже за мен, сигурен съм, че наркобаронът щеше да измъкне истината от него и кметът на Меделин щеше да е вече мъртъв. Обзалагам се, че дон Мигел разбира това и е решил да си държи езика зад зъбите.
— Е?
— Връщам се ни лук ял, ни лук мирисал. Нали си спомняш, че заминах заради погребението на сестра си? Връщам се и продължавам работата си в ЕЛ БИД. Но сега вече ще разполагам с един много услужлив кмет.
— Той може винаги да отиде при Моралес.
— Няма да го направи. Ред, познавам човека. Пълен негодник. Не вярва на никого, освен на себе си. Ще му предложа добра сделка. Той ще ми предостави копия от всички документи, а ние ще депозираме на негова сметка петдесет хиляди долара в Маями. Ако ме предаде, ще го издам. Така и двамата ще свършим с куршум в главата. Моята кожа не го интересува, но обича своята.
Харпър помълча малко, сякаш запленен от гледката на крайбрежната ивица и Мексиканския залив под тях. Най-накрая взе решение.
— Първо, да видим какво ще свършим днес. Нямам нищо против, стига да свършим работа. Ще се върнеш в Колумбия, но преди това трябва да проверим дали Ромуалдес си е държал устата затворена.
— Какво имаш предвид?
— Едно обаждане по телефона, за да видим дали кметът още се радва на добро здраве.
Кацнаха на вашингтонското летище при силен вятър и леден дъжд, което подсети двамата пътници, че не са си взели зимните палта. За щастие шофьорът от АБН беше паркирал при стоянката на самолета и двамата новопристигнали прекараха по-малко от минутка на открито.
Движението към центъра на града вече се беше нормализирало, защото наближаваше десет часа, и само петнадесет минути след като слязоха от самолета, те пресякоха моста над река Потомак. След това колата пое по Четиринадесета улица и зави надясно по Конститюшън авеню, така че да влязат в сградата на Департамента по правосъдие от задния вход.
Хулио вдигна очи към извисяващата се над тях постройка. Гледката събуди спомени за единственото му предишно посещение тук скоро след като завърши обучението си преди около седем години. От този ден той вечно работеше на терен — Маями, Неапол, Тампа, докато не натрупа опит. След това го изпратиха в Мексико, Каймановите острови и накрая в Меделин.
Докато прекрачваше прага, Хулио изпита гордост, че работи за тази институция. Гордост за това, че е един от малцината избрани мъже и жени, които ежедневно рискуват своя живот, за да премахнат най-гнусния противник. Противник, който в името на парите съсипва животи, руши семейства, лишава деца от достойно бъдеще. Половината от децата в Малката Хавана* през ученическите години на Хулио отпадаха от училище и започваха да извършват престъпления, за да могат да си плащат дрогата. Може би приблизително една трета от тях свършваха в затвора или ковчега, убити от дилъри, от полицията или от свръхдоза, вкарана с мръсна игла на някоя самотна задна уличка.
[* Малката Хавана — квартал на Маями, населен с кубински емигранти. — Б.ред.]