Харпър и Карденас се спогледаха. Бяха постигнали много повече от онова, на което се бяха надявали.
8
До почивните дни оставаха три дена. Том чакаше уикенда със смесени чувства. Родителите на Карълайн ги поканиха в Глочестършър, редовно гостуване, на което винаги се радваше. Щеше да постреля по яребици, децата — да пояздят понита. На вечеря както винаги щеше да има интересни и колоритни гости. Често това бяха колеги от полка на бащата на Карълайн, които знаеха много истории и охотно ги разказваха. Но първо трябваше да се оправи с Акерман и Суини.
Тъй като си остана вкъщи в сряда — нещо необичайно в графика му, изпита известна несигурност. Наблюдаваше от студиото на последния етаж необичайната за него гледка на майки и деца в ученически униформи, които пресичаха бруления от вятъра площад. Напоследък често се замисляше какви са възможностите да останат да живеят в Лондон, ако вече не работи в банката. Освен това го тревожеше държането на Карълайн. Отнасяше се хладно към него и беше някак си странно далечна.
Макар да не говореше непрестанно за страховете си, наистина беше уплашена. Радостта от това, че върху съпруга й се е излял рогът на изобилието под формата на дядовите му пари и възможността да си купят нова къща, беше помрачена от признанието на Том, че цялата сума е четиридесет пъти по-голяма от нейните очаквания. Тя имаше лошото предчувствие, което не я напускаше, че тук е замесено някакво зло. Том се опита да я успокои. Поне пет милиона долара бяха техни. В това нямаше никакво съмнение. Тази сума се беше натрупала от нищожните лихви, събирани в течение на петдесет години. Можеше да са петдесет милиона. Ако парите бяха инвестирани в ценни книжа, сумата можеше да е толкова голяма. Том се опита да пусне шега на тази тема, като посочи, че той често изкарва по десет процента месечно на банката, за която работи. Все пак призна, че и той би искал да получи смислено обяснение, и подчерта, че Дик със сигурност ще му го даде. Така стигнаха до едно нелеко примирие. Карълайн нямаше да казва нищо по въпроса, докато Том не се разбере с Ричард Суини, но част от нейната обичайна оживеност се беше изпарила.
Клейтън се смяташе за хладнокръвен човек, способен да се справя със стресови положения и да продължава да живее както обикновено. Но сега? Сякаш злокобна сила заплашваше семейството му и това го безпокоеше. Чувстваше, че нещо чуждо и зло е нахълтало в живота му и че трябва да се отърве колкото може по-бързо от него. На онези, които го срещаха в работата или след работно време, той се струваше весел. Човек, който няма никакви грижи на този свят, на когото другите могат да завиждат. Но Том беше и чувствителен, макар че на Карълайн рядко се удаваше да види тази негова страна. Понякога дълбоко в себе си, там, където и Карълайн не биваше допускана, той разрешаваше на мрачните мисли да се развихрят в главата му. Не по мазохистични или фаталистки подбуди, а за да бъде подготвен за нещата, които животът може да му поднесе. Как би се справил, ако се изправи пред катастрофа? Ако изгуби работата си? Ако Карълайн или някое от децата умре? Ако той самият заболее сериозно?
Той преживяваше наум тези мрачни сценарии и някак си откъснат от себе си, наблюдаваше безмълвните картини как Том Клейтън се оправя и винаги нанася ответен удар. Той ревностно пазеше и друга черна тайна: че може да проявява крайно насилие. Вероятно това беше наследството от неговия дядо, една характерна ирландска черта според опита на нюйоркските съдилища. Въпреки това винаги беше сдържал дивашките си инстинкти, само с едно изключение. Обикновено търсеше начин да облекчи напрежението чрез физически упражнения. През студентските си години гребеше всеки ден, а по-късно тръгна по гимнастически салони. Напоследък предпочиташе залите за фитнес или игрищата за скуош.
По време на последния разговор с Дик Суини почувства у себе си надигането на злия демон, но беше спасен от безликия телефон и разстоянието до обекта на своя гняв. Сега беше започнал да се тревожи за своята реакция, когато се изправи лице в лице със Суини. Неговото възмущение от маскарада на приятелство, разигран от адвоката, хвърляше заплашителен облак върху предстоящата среща.
От понеделник насам Том често започна да се оттегля в своето лично пространство и всеки път усещаше как се надига яростта, но никога не се обвини, че е допринесъл за положението, в което си намираше — нито за разкриването на цюрихската тайна, нито за това, че представи сметката за своя. Тя ясно се водеше на името на неговия баща, затова от тайнствените претенденти зависеше да се покажат и да предложат някакво смислено обяснение. И те трябваше да са много убедителни, ако очакваха Том да си помисли за връщане на малък процент от парите.