В основата на проблемите той виждаше Суини, който беше твърдял, че е приятел на неговия баща, който умееше да излъчва ореола на доброжелателен чичко, който ще се погрижи за дечицата на Майкъл, докато през цялото време е знаел много добре какво става. Докато обядваха в «Уолдорф», Дик е знаел каква е истината — че парите на неговия дядо са били укрити от баща му — и дори само заради това на Том му се искаше да му стовари една. Да, щеше да се срещне със Суини. Щеше да го накара да раболепничи и да отговори на всички въпроси. И тогава може би, но това съвсем не беше сигурно, щеше да разреши на тайнствения клиент на Дик да бъдат изплатени някакви пари. Ще прецени. Ще реши, когато се срещнат.
Разбира се, би могъл да изиска допълнителна информация от Швейцария. Например копия от банковите извлечения за последните дванадесет месеца. Но не беше много сигурен в правното си положение при подобно искане. Тогава сметката е била собственост на неговия баща. Затова е била затворена веднага, щом от банката са научили, че е починал. Технически погледнато, ако дадат на Том копията от тези извлечения, това щеше да се окаже осигуряване на достъп до информация, отнасяща се за трето лице, независимо че става дума за неговия собствен баща. Том подозираше, че швейцарците могат да излязат крайно педантични в това отношение. А и между другото, не искаше да клати лодката в Цюрих.
Той реши да приеме нещата такива, каквито са, и включи терминала на бюрото си. Чу как модемът прещраква, докато набира банката. С разтуптяно повече от обичайното сърце Том набра паролата и влезе в сметката на «Таурус». Докато компютърът на банката ровеше из файловете си, той осъзна, че някъде звъни телефон. Това го подсети, че бавачката има свободен ден, а Карълайн е отишла да вземе децата… Разсеяно вдигна слушалката, когато екранът застина и сърцето му подскочи от радост.
— Ало… ало…
Гласът на Дик прозвуча като слабо блеене, а ръката на Том със слушалката застина във въздуха, за да прочете той отново баланса на сметката: 7 500 000 долара! Акерман беше удържал на думата си.
С нова енергия той насочи вниманието си към Суини.
Самолетът му точно бил кацнал, обясни адвокатът, и той очаквал да бъде в хотела си след час. Може ли Том да дойде в девет да се видят? Том отказа. Излъга, че скоро щял да тръгва за работа. Може, продължи той ледено, да се срещнат следобед. Суини се опита да възрази, но Клейтън не отстъпи. Щеше да го накара да чака, може би така адвокатът ще стане по-услужлив, когато се видят.
Том остави слушалката, пое си дълбоко дъх и след това набра номера на Акерман. Сега швейцарският банкер беше по-дружелюбен и многословно потвърди, че и двете нареждания на господин Клейтън са изпълнени. Том беше учтив, но едносричен. Откровено казано, отбеляза той, може да се помисли, че банката не се е оказала задоволително коректна. Тонът му подсказваше, че грешката е простена, но не и забравена.
Важното обаче беше, че приемат нарежданията му. Вече нямаше съмнение кой контролира приходите от банковата сметка на Пат Клейтън.
Оставаше му още само една последна крачка, за да изчисти бъркотията с «Таурус». Той поправи «грешката», направена два месеца по-рано. Набра нареждане за прехвърлянето на два и половина милиона долара от Лондон в Цюрих и го изпрати на съответния отдел. По обед, поздрави се той, тъпата спекула, на която заложи цялата си кариера, щеше да се окаже история.
Убивайки времето до срещата със Суини, той прегледа другите фючърсни договори, които управляваше за банката. Лирата стерлинга беше паднала с няколко цента и сега те бяха четири милиона напред.
В единадесет се обади в «Кларидж».
— Кой е номерът на стаята ти? — попита той безцеремонно. — Бъди там в един.
Взе такси до «Бишопсгейт» и го накара да почака, докато размени няколко думи с Андрюз, главния портиер на банката. Бивш сержант от лондонската полиция, той често убиваше времето с Том във фоайето на банката. Този път Том се обърна към него с определена цел.
— Пит, ти нали си работил в Скотланд Ярд?
— Да, господин Клейтън, така е. Защо? — попита той усмихнато. — Да не би да са ти сложили скоби на колелата?
— Аз почти не шофирам — отговори Том в същия тон. — Не… Става дума за друго. Може би попаднах на нещо. Имам нужда от име. Някой с власт, с когото да поговоря.