— Заемодател?
— А уж си нюйоркчанин. Заемодател. Лихвар. Те процъфтяват във всеки работнически квартал. Раздават парите през седмицата и си ги прибират, когато се плащат заплатите. Печелят по няколко хиляди процента на година от краткосрочни заеми. Това би накарало твоите сегашни началници да проточат лиги. Чупят ти краката, ако закъсняваш с вноските. Ако изобщо не можеш да си платиш, те хвърлят в реката с ведро пълно с бетон на краката. И така този мил младеж Джо става партньор на дядо ти. Той финансира покупките на алкохол с приходите от седемдневните кредити. Повечето от неговите клиенти винаги си плащали навреме. Малцината, които не го правели, видели отблизо дъното на Хъдзън.
— Тази Джо Салазар има ли син?
— Да, малък развратен гангстер на име Антонио. Защо?
— Опиши ми го.
— Метър и седемдесет, около шейсет килограма, със сресана назад лъскава черна коса. Обичайният манхатънски бандюга, фрашкан с пари.
— Кара пурпурен «Стин Грей», нали?
— Откъде знаеш?
— Продължавай, Дик. Няма повече да те прекъсвам.
Том изпита задоволство. Беше видял Антонио Салазар на погребението на баща си. Щеше да разпита още за него, но по-късно. Този въпрос, изглежда, уплаши Дик, а това щеше да го накара да се замисли, преди да го излъже.
— Както вече ти казах — продължи Суини, — Пат и Джо основават едно партньорство, което продължава дълго след края на Сухия режим. По това време бащата на Джо, Емилио, който сложил началото на лихварския бизнес, вече е мъртъв. Сега бизнесът става собственост на Джо. Когато идва краят на контрабандния алкохол, Джо се връща към лихварството. За разлика от Пат, той не си пръска парите. Но тогава, през тридесет и седма, тези двамата са били финансови наивници в свят с определени правила. Държали половината пари в брой и то вкъщи. Можеш ли да си представиш? Останалите раздавали под лихва. Тогава се включва баща ми. Той бил мошеник като останалите, но имал образование. Знаел, че ако не поумнееш, рано или късно ще загинеш. Затова разговарял с Пат и Джо, твоят прадядо гарантирал за него и баща ми заминал за Швейцария. Там открил три банкови сметки: на свое име в Креди суис в Женева, за Джо в «Юнайтед кредит банк» в Лугано, а за Пат в «Юнайтед кредит» в Цюрих.
— На коя дата през 1937? — попита Том, защото искаше Дик да се чувства контролиран.
— Не знам. Трябва да се провери.
— Добре. Продължавай. Три банкови сметки в Швейцария. Честно казано, пукната пара не давам за останалите две. Значи 1937. И какво става по-нататък?
— Следващите седем години до смъртта на Пат минават много бързо. През 1939 в Европа започва войната и с нея възникват възможности за черен пазар, затова Пат сменя маршрута на доставките. С парите на Джо купува в Америка ценни по време на война стоки като цигари, найлонови чорапи, консервирани храни и ги прекарва до Ирландия. Тамошните му роднини ги прехвърлят по някакъв начин в Англия. Изкарвали добри пари, но не като от алкохола. През септември 1941 Америка влиза в играта, а през 1944 Пат е мъртъв.
— От какво е умрял?
— От сърце, просто му спряло сърцето. Честна дума, Том. Пат се напивал всяка вечер, живеел в постоянно напрежение, на практика нямал семеен живот през последните си години. Знаеш ли нещо за баба си?
— Разкажи ми.
— Мери Финеган била удивителна красавица на седемнадесет години, когато се омъжила за Пат. Имали три деца. Твоят баща, Магдалин, която стана монахиня, и малкия Томас. Томас починал при раждането си и след него Мери повече не можела да ражда. Това я вкарало в гроба. От ирландките се очаква да родят най-малко шест деца. Ако имаш десет, папата лично става кръстник на последното. Жените с две деца били подозрителни. Старите чанти в Куинс казвали, че са наказани от Бога. Тя била укорявана дори от свещениците, което вбесило Пат. Затова извадил баща ти от началното училище «Сейнт Дънстън» и го пратил в презвитерианското подготвително. Мери остаряла бързо и починала от разбито сърце.
— Да се върнем в 1944. Пат умира. Мери вече е починала, но баща ми е жив и здрав. Защо баща ти е решил, че има право да скрие от него информацията за банковата сметка в Цюрих?