— Не, по дяволите! Майк така и не разбра. Подписът на Майк Клейтън на формулярите беше подправян от Джо. През последните години Джо просто се подписваше на купчина празни листа и ги даваше на това лайно Тони. Сега той борави със сметката.
— Откъде идват парите?
— Пране, Том. Пране на големи пари, но не мога да ти кажа никакви имена, защото просто не ги знам — излъга Суини.
— И сега очакваш от мен да върна на Салазар неговите четиридесет и три милиона?
— Ако не го направиш, ще те убият. Каквото и да мислиш за мен, аз дойдох тук от приятелски чувства. Винаги съм се противопоставял на използването на името на баща ти за тази сметка. Казах това и на баща си, когато за пръв път научих за тази практика, което всъщност не беше толкова отдавна. Том, трябва да ми повярваш. Салазар няма да се спре пред нищо, за да си ги върне. Ако не върне парите, истинските им собственици сигурно ще го убият.
— И кои са истинските собственици по-конкретно?
— Не ти трябва да знаеш.
— Кои са, Дик — твърдо попита Том.
— Кой, мислиш, си поръчва да му перат парите, тъпанар такъв? За Бога, използвай главата си! — Агресивността на Суини явно се дължеше на страх.
Том реши да смени тактиката и попита:
— Колко време ще останеш в Лондон?
— Само толкова, колкото трябва, за да уредим това.
— А после?
— Връщам се обратно. И ти обещавам, че ако предадеш парите, ще те оставят на мира. Има начини това да се гарантира.
— Ще си помисля няколко дни. Можем да се срещнем в петък.
— Трябва да стане по-бързо, Том.
— Не, не трябва. А междувременно можеш да зададеш на шибания Салазар един въпрос от мое име. Кажи му, че когато Пат умира, той има повече от половин милион долара в тази сметка. Според онова, което ти ми разказа, те са несъмнено собственост на Пат. Също така пак от твоя разказ, ако Салазар ги беше взел, докато Пат е жив, той, Джо, сега щеше да е мъртъв. Не е лошо да му звъннеш и да чуеш какво може да ми предложи.
— Да ти предложи? Том…
Клейтън стана и пое към вратата. Суини го последва.
— Какво да поискам? — запита той умолително, когато влязоха в асансьора. — Искаш половин милион, така ли?
— Не съвсем — отговори Том. След това изчака, докато прекосиха фоайето, за да изложи искането си: — Искам петстотин шейсет и седем хиляди триста осемдесет и четири долара и двадесет и два цента. Плюс лихвите за петдесет и четири години и някакво сериозно възмездие за използването на татковото име.
— Как по дяволите очакваш да поискам такова нещо?
— Не знам, Дик. Ти си адвокат и по една случайност нашият семеен адвокат — каза Том с много мрачна усмивка, докато портиерът му задържа вратата. — Влез в играта и се напъни за мен.
Суини остана със зинала уста, докато таксито потегляше. Той не забеляза младия мъж в тъмносин костюм, който четеше вестник във фоайето. Но специален агент Дрейк видя Том Клейтън и си отбеляза няколко неща за външността на посетителя, както и малката подробност, че говореше с американски акцент.
През същата тази сряда, когато Клейтън и Суини се срещнаха в Лондон, на други места се случваха още три събития. Ако те им бяха известни, щяха да придадат съвсем различно звучене на техния разговор.
В Женева един служител на Креди суис, който насочваше получените през деня междубанкови плащания, получи съобщение да уведоми Гуидо Мортели, когато постъпи един определен превод. Когато началникът на охраната беше информиран за превода на четиридесет и седем милиона долара, получени от банка на Гранд Кайман, той взе още две платежни нареждания, получени предишната вечер, и отиде да се срещне с директора на банката. След кратко обсъждане те стигнаха до заключението, че нямат никакво основание да не изпълнят нарежданията на титуляря на сметката. Директорът лично се разпореди да се изплатят двадесет и три и двадесет и четири милиона долара на «Банко насионал» в Монтевидео и банка «Банесто» в Севиля.
Преводите бяха направени в четири следобед швейцарско време и веднага след това Мартели се обади на Лафорж в «Юнайтед кредит банк» в Цюрих. И двамата, изглежда, бяха доволни от края на историята. Лафорж изпита облекчение, че парите са се материализирали и вероятно няма да има повече опити да се извади този депозит от неговата банка. Това си мнение той съобщи незабавно на директор Улм.
По-рано същия ден американският посланик в Испания излезе от резиденцията си в Пуерто де Йеро в покрайнините на Мадрид, но вместо както обикновено да отиде в посолството, потегли направо към двореца Монклоа, където министърът на външните работи се бе съгласил да го приеме На ранна сутрешна аудиенция.