— Моля? — попита Салазар.
— Много полезна малка книжка, ако ще живеете в Лондон. Ако желаете, мога да ви я взема от магазинчето — тя кимна в посока на хотелския вестникарски щанд — и да ви отбележа адресите. Струва около пет лири.
Салазар й благодари и й даде двадесетпаундова банкнота, показно измъкната от дебелата пачка банкноти в джоба, и след това се загледа след нея. Хубаво дупе, помисли си той. Жалко, че съм зает.
Тя изключи три от адресите, изразявайки съмнение, че господин Салазар би искал да живее там, и отбеляза останалите три. Обясни му, че много американци предпочитат да живеят извън столицата и че може да огледа места като Ричмонд и Уентуърт, ако не успее да намери нищо в града, което да му хареса.
Следващото нещо, от което Тони Салазар имаше нужда, беше оперативна база. Работеше по една идея, която вече беше започнала да придобива плът, но «Интерконтинентал» не беше подходящото място. Излезе на улицата и помоли портиера да му докара колата. След като се посъветва с «От А до Я», пое нагоре по «Хамилтън плейс» до «Парк лейн», а след това зави наляво към «Хайд парк корнър». Следвайки картата, която разгъна на пътническата седалка, мина покрай «Хародс», чиято ярко осветена фасада изглеждаше нелепо на фона на пустия Западен Лондон, след това продължи по «Корнуел роуд» към А4, който вървеше успоредно на магистралата. Час по-късно и за голямо негово разочарование още не бе успял да намери подходящ мотел. По-рано, когато влизаше в града откъм летището, беше забелязал няколко познати емблеми. Сега прегледа наново всички летищни хотели: «Рамада», «Шератон», «Холидей ин». Нито един традиционен мотел от онези, където можеш да спреш колата си пред своята стая. Всички заведения, които провери, изискваха гостът да мине през фоайето, за да стигне до стаята си.
Отчая се и реши да обърне. Тия гадни англичани не ходеха ли някъде да изчукат набързо секретарките си, нима всички бяха отвратителни педали. И тогава го видя. От лявата страна на пътя, закътан встрани от шосето, се издигаше едноетажен мотел, който се падаше на запад от «Хийтроу». Стаите бяха разположени в два реда, притиснали гърбове една в друга, а прозорците им гледаха към околните полета. Това щеше да свърши работа. Стана му приятно, че видя няколко коли. Записа си името и се върна в града. Имаше пистолет и успя да си намери база. Следващото нещо, което трябваше да направи, бе да намери копелето Клейтън. Тони Салазар беше сигурен, че Суини ще се провали, и твърдо вярваше, че той самият ще блесне.
Когато влезе отново в хотелската стая, вече беше два и тридесет четвъртък сутринта, а в Колумбия беше десет и тридесет сряда вечерта. Кметът на Меделин погледна часовника и реши, че вече е време да си ходи вкъщи. Стана бавно от леглото и хвърли поглед към спокойното тяло на Алисия, която заспа след цяла вечер чукане. Спеше като дете на лявата си страна с притиснати към корема крака. Лявата й ръка беше пъхната под възглавницата, а десният палец в устата. Ромуалдес остана за миг загледан в щедрите извивки на нейното тяло и стегнатия задник, който пръв беше привлякъл вниманието му. Почувства възбуда и му се прищя да си легне до приятните й форми, но тогава в съзнанието му застрашително проблесна образът на Моралес и страстта му угасна. Влезе в банята на любовното гнезденце, което си беше устроил в центъра на града, и пусна душа.
Няколко седмици по-рано Ромуалдес се рееше из висините. Програмата и фондацията, в чието създаване участваше, вече бяха започнали да се оформят и дори ако властта зад кулисите беше и щеше да си остане в дон Моралес, той, кметът, беше видимото лице на властта. Това му харесваше. Бизнесмените и предприемачите се редяха на опашка, за да се срещнат с него, усърдно раболепничейки, за да получат дял в договорите на стойност четиридесет и три милиона долара, които той, Мигел Ромуалдес, имаше власт да раздава. В началото душата му се загърчи от толкова пропуснати възможности, защото трябваше да подписва тлъсти договори, без дори едно песо от човешката благодарност да влезе в джоба му. Но знаеше със сигурност, че колкото и да е голяма сумата, не си заслужава да рискува гнева на Моралес. Някои от онези, които печелеха от неговата щедрост, по навик донасяха запечатани пликове, които Ромуалдес не можеше да си позволи да отвори, камо ли да се подаде на изкушението да прибере. Единственото, което можеше да прави, бе да се опита да познае сумите в тях по тежестта и размера на пликовете. Беше отблъсквал едно по едно предложенията за благодарност на удивените приносители.
— Фондация «Моралес» е благотворителна организация — обясняваше им той мрачно, — създадена за полза на бедните хора в Меделин.