— Том, просто ела. Моля те.
— Разбира се. Никакъв проблем — Клейтън се опита да прогони едно ужасно предчувствие. — След половин час съм при теб.
Остави бележка на Карълайн и взе такси до «Пел Мел». Във внушителното главно фоайе на клуб «Реформ» бизнесмени и делови дами стояха на малки групички и разговаряха с приглушени гласове. В единия край на дълга маса се раздаваха напитки и Том се насочи натам, но видя Джеф да му маха от главното стълбище.
Джеф му посочи свободно кресло до малка маса на балкона и седна срещу него. Дори не му подаде ръка. Беше блед и ръцете му трепереха. На масата стояха две недокоснати тумбести кристални чаши с уиски.
— Като те гледам на какво приличаш, по-добре изпий първо това — каза Том, взе едната от чашите с бърбън и посочи другата.
— Днес се срещнах с Гринхолм.
— Какво си направил? — попита невярващо Том, но се овладя, защото забеляза, че хората започнаха да хвърлят скришни погледи нагоре. — Джеф, какво по дяволите си направил?
— Том, моля те, изслушай ме — настоятелно каза Ленгланд.
— Предполагам, че така ще е най-добре.
Смайването на Том нарастваше с всяко изречение, произнесено от неговия приятел. Джеф обясни, че не можел да продължава повече. Вече не можел да спи, а жена му се върнала бясна в Ню Йорк, когато й казал какво са направили.
— Казал си й всичко?
— Трябваше да го направя, Том.
Клейтън се замисли за своята собствена жена. Тя също се беше почувствала нещастна, но щеше ли да го остави? Карълайн беше различна, но в подсъзнанието му започна да пищи аларма.
— Какво каза на Гринхолм?
Почти всичко, както се оказа: че са използвали «Таурус» като прикритие за загубата на първия милион, и как са доплатили.
— За сегашното ни положение. За парите, които взехме назаем, и моето тържествено обещание, че ще ги върнем — допълни картината Джеф.
— Тъпак такъв — бавно каза Том, като невярващо клатеше глава. — Гаден тъп задник!
Ленгланд не продума, беше подготвен за всичко.
— Какво каза Хал?
— Не много. Всъщност много по-малко, отколкото очаквах. Знам, че провери «Таурус», но не можах да видя екрана му. Просто го разглежда известно време, но нищо не каза.
— Искаш ли да знаеш защо? — попита Том през стиснатите си зъби и преди Джеф да успее да отговори, продължи: — Уволниха ли те?
— Не — Джеф, вечният оптимист, сякаш не беше изненадан. — Каза да се връщам на работа. Да продължавам както досега. Разбира се, щяло да има вътрешно разследване. Вероятно ще ме глобят и със сигурност ще ме върнат в Щатите. Хал иска всичко да си остане в банката. Никакви скандали. Ако се разчуе, ще ме изхвърлят на мига.
— Спомена ли плановете си за мен?
— Мисля, че теб те чака същото — Окуражен от отсъствието на яростно избухване, Джеф продължи: — Том, за наше добро е. Помисли. Направихме грешка. С малко късмет може да мине със съвсем малко разходи…
— Аз върнах парите! — прекъсна го Том, който беше започнал да се вбесява от безсмислените дрънканици на Ленгланд. — Вкараха пет милиона от собствените си пари в «Таурус» и реализирах активно салдо от два и половина милиона от маржа в курсовите разлики.
Раменете на Ленгланд увиснаха, а устата му зина отчаяно.
— Как? Откъде…
— Защо не идеш да вземеш по още едно питие? — подкани го Том презрително.
Докато Ленгланд слизаше несигурно по стъпалата, Том започна да обмисля възможностите си. Джеф може би беше твърде замаян, за да го осъзнае, но сега вече щяха да ги изхвърлят. Фактът, че не липсваха пари, щеше в най-добрия случай да ги спаси от съд. Поне в това отношение Джеф може би е прав. Каквото и да му беше казал Том в Цюрих, за да го накара да мълчи, истината беше, че никоя банка не иска скандали. Вътрешният й контрол ще бъде изложен на съмнения и самата тя може да бъде глобена. Обаче не биваше да забравя, че Хал Гринхолм беше първокласно лайно, което правеше винаги само това, което му е удобно, и в никакъв случай не би си рискувал задника заради някого другиго.
— Знаеш ли какво, Джеф — каза Том, когато приятелят му се върна с напитките, — хайде да приключваме този разговор.
— Но аз не знаех… — прекъсна го Ленгланд почти разплакан. Защо не ми каза?
— А ти защо не ми звънна, преди да хукнеш при Гринхолм? — пресече го Клейтън, макар че вътрешно признаваше, че е трябвало да говори с Ленгланд още в мига, когато получи превода от Цюрих. — Добре де, вече е твърде късно за всичко. Ти се върни в Цюрих, а аз ще се оправя.
След тези думи Клейтън се изправи, изгълта остатъка от втория бърбън, завъртя се на пети и тръгна към официалното стълбище.
Докато чакаше пред къщи шофьорът на таксито да му върне рестото, към него се приближи един мъж, чието лице му се стори познато, но не можа да се сети откъде.