— Господин Клейтън — заговори го той и извади една блестяща служебна карта.
Тогава Том си спомни. Казваше се Браун, от охраната.
— Казвам се Мик Браун, сър — потвърди младият мъж и подаде един плик на Том. — Аз съм от…
— Зная — прекъсна Го Клейтън, докато късаше плика.
Вътре имаше писмо от Гринхолм. Обичайните неща: «временно отстраняване… пълна заплата… предстояща…» и така нататък.
Том не се изненада. Писмото завършваше с искане да предаде на Браун ключовете и служебната си карта. Не поискаха мерцедеса. Това щеше да стане по-късно, когато му прекратят договора или го помолят да напусне, каквато беше модата.
Том накара Браун да почака на площада, докато влезе вкъщи, за да вземе ключовете. Карълайн беше в кухнята на приземния етаж и хранеше децата. Трябва да го беше чула да отваря входната врата, но не се провикна както обикновено «Здравей, татенце!»
Вечерята мина мрачно и веднага след като децата си легнаха, той разказа на Карълайн най-важното от срещата си с Джеф Ленгланд. Тя не показа никакви признаци на гняв срещу техния приятел. Том изпита съмнение, че май дори му съчувства.
— Защо го направи, Том? — попита тя безстрастно.
— Предполагам, защото щяха да бъдат, и все още може да стане така, лесни пари.
— Нямаме нужда от «лесни пари»!
— Знам. Съжалявам. Мисля, че след всички тези години банката взе да ми доскучава. Имах нужда от малко адреналин.
— Ако е така, просто си смени работата — каза тя без колебание, но все още учудващо студено, сякаш беше обмисляла цял ден случилото се, изживяла и преодоляла емоционалната бъркотия и сега спокойно обявяваше заключенията си.
— Може би трябваше да го направя — за миг Том се почувства много обезверен, — защото обикновено отстраняването от работа бе само прелюдия.
— И върни парите на Дик — добави тя, пренебрегвайки последните му думи. Стана и заяви, че е уморена. Прибра празните чаши за кафе от масата, сложи ги в съдомиялната, бавно излезе от кухнята и пое нагоре по стълбището.
Том изчака, докато Карълайн си легна, и после тихо се качи в кабинета си на последния етаж. Неотворената сутрешна поща лежеше на бюрото, му, включително писмото от брокера на недвижими имоти, който потвърждаваше, че приема искането на своя клиент. Продавачите, които щяха да са доволни да се отърват от Корстън парк, също се бяха съгласили госпожа Клейтън да задържи ключа, за да може да покаже сградата на строителите и да поиска оферти. Сега това изглеждаше ужасно неуместно.
Отпусна се зад писалището и по навик включи монитора. За негова изненада паролата му за достъп до банковата система още важеше. Нещо бяха пропуснали. Вероятно ще му отрежат достъпа още утре. Той провери стойността на обменните курсове в края на работния ден. Лирата пак беше паднала. Сега предвижданата загуба на «Таурус» се беше свила до един, и половина милиона лири. Общо два милиона и двеста хиляди, което оставяше положително салдо от два и половина милиона. Плюс спестяванията му и две жилища. Съвсем грубо пресметнато, около пет милиона долара. Дори да загуби работата си, това е добро ново начало за човек, който иска да си върне живота. Взе решение: утре ще отстъпи сметката на Дик. Цялата сума. Разбира се, с изключение на петте милиона. Това са неговите петстотин шейсет и седем хиляди триста осемдесет и четири долара и двадесет и два цента плюс лихвата от малко над три процента, парите на неговия дядо. Ще подпише договор за деветдесет дена. През това време ще борави толкова внимателно с парите, сякаш са на банката. Така ще изстиска още един милион от капитала, преди да го върне. Още на сутринта ще се види със Стюарт Хъдзън, за да го накара да направи проектодоговор, който Дик да подпише. Към него щеше да приложи извлечението от сметката на Пат Клейтън от 1944 г. Като адвокат Дик щеше да разбере, че то ще издържи пред всеки съд. Въпреки това осъзнаваше много добре, че предупрежденията на Дик бяха относно друг вид правосъдие. Нямаше да го убият, преди да изтекат деветдесетте дни — никой не би зачеркнал с лекота тридесет и седем милиона долара. Опасността, ако имаше такава, щеше да се появи след това. Но у него вече се зараждаше идея как да се справи с положението.
След като се види с адвоката, щеше да посети инспектор Арчър и ще го помоли за помощ. Ще му обясни, че неговият дядо е оставил малко пари през 1944, но фактът останал скрит. Че когато той, Том, открил това, предявил претенции за банковата сметка на дядо си съвсем законно й спазвайки всички изисквания, но за съжаление през времето оттогава досега трета страна е внесла значителна сума в тази сметка по причини, които Том не може да разбере. Въпреки че нито едно от тези събития не се е случило на британска земя, анонимно лице е изпратило емисар в Лондон, един американски адвокат на име Ричард Суини, който поискал от Том да върне цялата сума, включително тази, която по право му принадлежи, под смъртна заплаха. Тази заплаха срещу живота му е била отправена в Лондон. Тогава щеше да покаже на инспектор Арчър договора, който ще поиска от Суини да подпише, и да попита дали инспекторът или някой от колегите му би дошъл в хотела в четири следобед, за да поговори с господин Суини.