Шест часа по-късно Харпър се размърда в седалката си, за да раздвижи кръвта в долните си крайници. Без да обръща внимание на филма, който прожектираха, докато летяха на изток за среща с изгряващото слънце, той прехвърли наум фактите, с които разполагаха.
Първо: Моралес се готви да похарчи големи пари в Меделин. Той се нуждае от петдесет милиона долара, които ще дойдат на два транша, за грандоманските си планове. Едната половина се очакваше от Уругвай, а другата от Испания.
Второ: Източникът на тези пари беше Креди суис в Женева, като сумата е преведена от сметките на правната кантора «Суини, Тъли, Макандрюз».
Трето: Моралес няма да получи парите си. Шефът на Харпър получи съобщение от Държавния департамент, че сметките в Уругвай и Испания са замразени.
Но имаше много неща, които АБН не знаеше. Кой е Том Клейтън? Кой е Енрике Шпеер? Защо Суини е в Лондон и как всички се наместват във връзката Моралес — Салазар? Харпър смяташе, че ако успее да отговори на тези въпроси, ще нанесе съкрушителен удар на Моралес и може би ще прибере двамата Салазар за дълго време.
От «Хийтроу» той отиде направо в своя хотел, четиризвездния «Британия» на площад «Гросвенър» срещу американското посолство. След горещ душ и здрава закуска той тръгна лениво надолу по «Гросвенър стрийт» и влезе в голямото здание на посолството през страничната врата. Вътре показа на дежурния морски пехотинец служебната си карта от Департамента по правосъдието. Упътиха го към офиса на ФБР на третия етаж. Специален агент Дрейк вече го чакаше.
— Един посетител — започна Дрейк, като погледна бележките си. — В сряда следобед. Метър и осемдесет, около деветдесет килограма, бял, черна къдрава коса. Модни дрехи, американски акцент. Име неизвестно.
— Колко време прекараха заедно? — попита Харпър.
— Съжалявам. Не забелязах кога е влязъл. Замина си с такси. Успях да измъкна част от адреса от портиера — «Кенсингтън скуеър», но не разбрал номера.
— Благодаря. Британците включиха ли се вече?
— Да. Снощи го поеха.
Харпър щеше да звънне по-късно в Скотланд ярд, но сега имаше нужда от малко помощ от ФБР. Възможно ли е Том Клейтън да е американец? Вече бяха прекарали името през базите данни на АБН, ФБР и полицията на Ню Йорк, но нищо не намериха. Имаше шестдесет души с името Томас Клейтън, които притежаваха нюйоркски шофьорски книжки. За трима излязоха данни за дребни простъпки, превишаване на скоростта и сбивания в барове. Не разполагаха с ресурсите, за да проверят всички тези хора. А и освен това връзката беше прекалено слаба. Харпър беше решил, че Клейтън е британец.
— Посолството разполага ли с регистър на американските граждани, които живеят в Лондон?
— Зависи — отговори Дрейк. — Те не са длъжни да се регистрират. Някои го правят доброволно, а важните персони ги включваме в списъците за разпращане на покани — изложби, Четвърти юли и така нататък. Отседналите за по-дълго вероятно фигурират в регистрите на данъчната служба.
— Къде другаде можем да проверим?
— В списъка на членовете на търговската камара, търговските справочници за банки, застраховки, индустрии по вид и… в лондонския телефонен указател.
Те се спогледаха глуповато ухилени. Дрейк взе тежкия том от лавицата зад гърба си и отвори на К.
— Клейтън, Т. Д., «Кенсингтън скуеър» № 61, Лондон, Запад 8. Какво ще кажеш за този детективски метод?
— Дай да го проверим. Искам да разбера кой е.
В четвъртък сутринта, отспал и готов за акция, Тони Салазар сложи шестте имена с адресите на писалището. Набра първия номер.
— Международен разговор — каза той, стараейки се да имитира възможно най-добре операторите на Ей Ти Ти. — Търсят господин Том Клейтън от Ню Йорк. Ще приемете ли разговор за ваша сметка?
— Том Клейтън? — Аз съм Тери Клейтън. Какво за моя сметка?
— Господине, там ли е Том Клейтън?
— Тук няма Том Клейтън, приятелче. Казвам се Тери Клейтън. Кой се обажда?
— Извинете, сбъркал съм номера — Салазар затвори и задраска първия адрес.
Второто обаждане доведе до същия резултат, като се изключи това, че Тревър Клейтън избълва няколко благословии, задето са го събудили «посред нощ». Салазар погледна към часовника. Десет и четиридесет и пет. Замалко да му каже какво мисли по въпроса, но устоя На изкушението и затвори.
Обаждане номер три. Никой не вдигна. Щеше да звънне по-късно. При обаждане номер четири слушалката вдигна Томас Клейтън лично, но попита кой се обажда, преди да се съгласи да плати, защото, както той обясни, не познавал никого в Ню Йорк. Салазар се престори, че пита обаждащия се за името му, след това се извини и обеща пак да звънне.