Салазар се почувства несигурен. Мъжът не звучеше като американец, но не говореше и като англичаните, които беше срещнал досега. Трябваше да го провери. Сложи чавка на адреса.
Номер пет се оказа Таня Клейтън, а при обаждане номер шест се включи телефонният секретар. Женски глас с определено английски акцент. Той не остави съобщение, но си отбеляза номера за повторно прозвъняване по-късно. Три установени и три неизвестни. Ако мишената му изобщо живееше в града.
По обяд слезе в кафенето да хапне нещо, а след това си купи малка пътна чанта от магазина на хотела. Занесе я в стаята, където я напълни с тоалетни принадлежности, няколко ризи и малко бельо. Взе своя справочник «От А до Я» и пистолета и излезе да се повози с бентлито.
Взе си стая с изглед към полето в мотел «Скайпорт» близо до Дачет, като заяви, че ще остане три нощи — бащата на Тони беше дал на Суини срок до петък. Извади съдържанието на чантата и го разхвърля из стаята. Разбута леглото. След това се опита да телефонира още веднъж. Том Клейтън номер две вдигна и заяви, че е готов да плати разговора.
Тони Салазар малко се обърка, но бързо се усети, че мъжът е пиян, и затвори. Във всеки случай според привлекателната рецепционистка адресът беше в един от не дотам атрактивните квартали. Щеше да се върне отново към него само ако не постигне резултат с останалите двама. На последния номер, който беше набрал сутринта, все още отговаряше телефонният секретар. Така останаха само два адреса за проучване: Томас Клейтън, югозападен Лондон 7 и Т. Д. Клейтън, западен Лондон 8. В справочника видя, че двата адреса са доста близко един до друг. Уверен, че лесно ще ги открие, той заключи стаята и подкара обратно към града.
Паркира автомобила в «Куинсгейт гардънс» и закрачи небрежно по улицата. Мина покрай номер 57 и огледа внимателно къщата. Тя беше триетажна с елегантни колони на предната веранда, но под звънеца нямаше табелка с име. Днес Тони Салазар нямаше друга работа, освен да намери копелето, което беше задигнало парите. Затова си купи вестник, върна се в колата и търпеливо зачака. Рано или късно все някой щеше да излезе.
Не му се наложи да подлага търпението си на изпитание. Черен «Ягуар» спря пред къщата и шофьорът изскочи пъргаво за да отвори задната врата. Баща, майка и две малки момчета слязоха и поеха към входната врата. Всички бяха добре облечени и с изискан външен вид. Децата хукнаха нагоре по стъпалата към верандата, а мъжът извади ключовете от джоба си.
Проклет да съм, измърмори под нрс Салазар, шибани хитреци!
След като поклати объркано глава, той отново разгледа картата и запали двигателя. Още една проверка. Мина с бентлито край площад «Кенсингтън» №61. Много хубава къща на прекрасен площад. Беше готов да заложи десет към едно, че е на неговия човек. Не можа да си намери място за паркиране на площада. На ъгъла от другата страна на площада срещу № 61 намери обществен телефон.
— В момента Том го няма. Кой се обажда?
— Казвам се Тери. От Ню Йорк — отговори съвсем естествено Тони: — В банката ли е?
— Не, днес си взе свободен ден. Ще се прибере около девет и половина.
— Благодаря. Ще се обадя тогава.
— Госпожо Клейтън, имате много секси глас — каза той високо, след като остави слушалката. — Нямам търпение да видя и останалото.
Щеше да се върне по-късно. Зная телефонния ти номер, Томас Клейтън, каза си наум, докато се връщаше към колата. Зная къде работиш и къде живееш. Единственото, което остава да ми кажеш, е къде държиш парите.
Междувременно щеше да пообиколи и да види какво може да свали, а и нали трябва да се порадва на колата.
Хулио Карденас пристигна в Коста Рика от Маями и си взе стая в тризвездния хотел «Колон» в центъра на Сан Хосе. Харпър му беше разрешил да прави каквото намери за добре, но и дума не можеше да става да се изправи лице в лице с Шпеер. Предварителните проучвания бяха извадили наяве един преуспяващ адвокат по търговски дела, единствения човек всъщност с такава фамилия в града.
Работата на Хулио беше да изрови малко повече информация за него. Присъствието на американските служби в тази централноамериканска република не беше особено силно, може би един представител на ЦРУ, който обикаля и съседните страни, така че едва ли доброволно би предложил помощ. Страната не представляваше заплаха за Америка, наркотрафикантите до голяма степен я заобикаляха и в посолството нямаше представител на Департамента по правосъдие. Преди няколко години, когато Веско* ограби инвестиралите в Инвесторс оверсийс сървис АД, Съединените щати бяха притиснали властите с обичайните дипломатически заплахи. Фактът, че между двете страни няма споразумение за екстрадиция, превръщаше малката държавица в изкусително място за всички, които искаха да избягат от американските власти. Стигна се до размяна на мисли за търговските отношения и американската помощ. Веско беше принуден да си намери ново убежище и след тази история малцина наркотрафиканти се бяха опитвали да се скрият тук.