Адвокатът си записа номера и името на човека, с когото трябва да разговаря, но нямаше намерение да го направи незабавно. Вместо това се обади в «Банк о Насионал» в Монтевидео. Там положението беше същото, но началникът, с когото разговаря, беше по-прям:
— Властите тук смятат, че това са мръсни пари. По-точно от наркотици. Не може да се оперира с тях, докато не приключи разследването.
Все пак той се съгласи да потвърди, че парите от Женева са пристигнали и преди да бъде блокирана сметката, балансът й бил над двадесет и пет милиона долара.
Шпеер остави слушалката на вилката и започна да обмисля последиците. Фирмата «Малага строителство» беше чиста. Нямаше нищо, което можеше да я свърже с Моралес. Шпеер лично я беше създал още в началото на връзката си с колумбиеца. Нарочно беше избрал за седалище Испания, защото не вярваше в съмнителни офшорни фирми, след като парите са вече изпрани. Сериозните банки гледаха на подобни фирми с подозрение и с готовност сътрудничеха с властите, ако възникнеше проблем. Испания и Англия бяха най-добрите места за такава дейност. В Испания администрацията работеше небрежно и на никой не му пукаше какво вършат испанските фирми извън страната. От различни части на Латинска Америка можеха да се прехвърлят пари, маскирани като печалби от измислени проекти, и щом реализираш малко печалба и си платиш корпоративния данък, властите те оставят намира да си гледаш бизнеса.
В Англия човек можеше за пет минути да регистрира фирма с капитал по-малко от сто лири. Пощенски кутии на призрачни фирми струваха по пени дузината, а наетите за фасада управители не задаваха твърде много въпроси, когато им се връчеше списък с несъществуващи директори. Фирмите редовно си внасяха данъчните декларации, обявяваха около 6 печалба и плащаха 20 от нея като данък — реални разходи от цент и половина на долар, за да се снабдят мръсните пари с правдоподобно родословно дърво.
Очакванията на Шпеер бяха, че в течение на следващата година на Моралес щеше да се наложи да подслони още сто милиона долара. «Малага строителство» беше само една от дузината фирми фантоми, които бяха нужни на Шпеер, за да изпълни тази задача. Сега всичко се проваляше и той не можеше да разбере защо. Най-много четирима души знаеха истината за «Малага»: Шпеер, Салазар, Суини и самият Моралес.
В момента голямата част от парите на наркобарона се управляваше от Салазар. Той беше полезен с големия си опит в прането на пари. Моралес докарваше куфарите си в една банка на Гранд Кайман и след три месеца парите се появяваха някъде другаде, минали по господ знае какъв маршрут. Шпеер не знаеше, нито го интересуваше. Но Моралес беше оставил и узаконените си пари при Салазар, а това Шпеер смяташе, че може да промени. Той не беше по-глупав от Салазар и неговите методи бяха по-добри. Надяваше да доживее деня, когато Моралес ще прехвърли управлението им на него. Да остави Салазар да ги пере, както той си знае, но след това да предостави управлението им на Шпеер. Той беше служил добре на Моралес и очакваше най-накрая и това да стане. Тогава д-р Хайнрих, бивш Енрике, Шпеер ще открие в Бавария една небиеща се на очи кантора и ще спечели богатство, инвестирайки парите на своите клиенти в Европа. Възможностите бяха неограничени. Моралес само щеше да предостави стартовия капитал.
А сега да вземе да се случи този гаф.
Някой беше открил връзката между «Малага» и кокаина и причината за това не беше нито Шпеер, нито Моралес. Оставаха Суини и Салазар. Възможно ли е да са проявили непредпазливост? Нямаше какво друго да направи, освен да каже на Моралес, че парите му няма да пристигнат. Не му харесваше тази перспектива. Лесно можеше да се досети как ще реагира неговият клиент на загуба от петдесет милиона долара.
Същата сутрин Том Клейтън отиде да поработи на етажа над своята спалня. Седна на писалището си в седем и тридесет и нахвърли черновите на два документа. Първият беше договорът, който Суини трябваше да подпише. В него се признаваше, че сметката на Клейтън е принадлежала на дядо му и на негов партньор, клиент на «Суини, Тъли, Макандрюз», който не желае името му да се споменава. По-нататък се удостоверяваше, че след смъртта на Пат Клейтън титуляр е станал синът му Майкъл Клейтън, а след неговата смърт — Том. Като изпълнители на завещанията на Патрик и Майкъл Клейтън «Суини, Тъли, Макандрюз» потвърждаваха верността на тези факти.
Договорът също така постановяваше, че балансът на сметката на Клейтън не се разделя поравно между страните, а частта, която се полага на Томас Клейтън, възлиза на пет милиона долара. Тъй като тази сума вече е изплатена на Томас Клейтън, оставащата част от баланса е собственост на неназования партньор на Патрик Клейтън и Ричард Суини поема отговорността за предоставянето й на своя клиент. Договорът изясняваше, Том се постара да подчертае това, че Майкъл и Томас Клейтън не са имали нищо общо с неназования партньор, нито знаят неговото име и с какво се занимава. Предвид времетраенето на банковите процедури средствата ще бъдат предоставени на адвокатската кантора след деветдесет дни.