Ще се върне на този въпрос по-късно. Първо трябва да избере следващия си ход. Ако не извади още петдесет милиона, фондацията ще се окаже мъртвородена. Но за да направи това, трябваше да извърши нещо, което беше табу в неговия занаят: да използва законните си пари и да ги върне там, откъдето бяха дошли. Ако постъпи така, рискува да остави следа, която да свърже безукорните му инвестиции с работата му в Меделин. През изминалия месец беше изпратил още шест милиона на Каймановите острови и сега те бяха в ръцете на Перача. Разполагаше с половин милион в къщи и с още два в Насау. Но те не бяха достатъчни. Досега Ромуалдес сигурно вече е казал на всички предприемачи, че парите им са на път. В края на седмицата новината, че чековете са без покритие, ще е стигнала до Кали. Нориега или фамилията Ортега моментално ще подушат кръвта. Разчуе ли се, че Моралес не може да си плаща сметките, ще пристигнат посред нощ с пикапите, за да го отведат със семейството му. По ирония на съдбата единствената защита, на която може да разчита, е полицейският обръч, разположен около Меделин.
Така възможностите се сведоха до две. Плати сега или бягай. Салазар държеше повече от шейсет милиона негови пари. Всички бяха законно инвестирани за дългосрочен растеж. Дори ако Моралес ги поискаше незабавно, щяха да минат дни или седмици, докато ги получи. А ако зад цялата бъркотия стоеше Перача, може би никога няма да ги види.
Трябва да напусне Колумбия. Не му остава друг избор. Ще лети със собствения си самолет до Панама и дори няма да излезе от салона за транзитни пътници, докато не хване първия полет на юг. За начало Рио или Буенос Айрес ще свършат работа. След това ще види. Човек, с шейсет милиона долара може да плаща на скъпи адвокати и да си намира приятели. Но първо трябва да се оправи в Меделин. Ако американците бяха получили информацията от някого там, целият град трябва да разбере, че не си струва да ядосваш дон Карлос. Глупакът Ромуалдес ще е първият.
Той се обади на Шпеер и нареди да изтегли всичките му инвестиции от контрола на «Салазар Ко».
Том Клейтън пристигна в Скотланд ярд пет минути по-рано и беше придружен до кабинета на Арчър — просторен модерен офис с прекрасна гледка към Темза — на четвъртия етаж. Главният инспектор изглеждаше точно така, както звучеше по телефона. Макар и на възраст близка до пенсионната, беше висок и слаб. Носеше двуреден черен костюм, който някак си отговаряше на благото му държане. Поздрави дружелюбно Клейтън и го покани да седне на голямото тапицирано махагоново кресло, което, подобно на писалището в стил «Шератон», не се вписваше в типичното учрежденско обзавеждане. Арчър почука лулата си в пепелника, очевидно нарочно, за да даде възможност на посетителя да възрази, ако не понася дима, след това се зае да я пали, но не преди да попита Том с какво може да му помогне.
Том му разказа една съкратена версия на случилото се. Той уточни, че фирмата, която Ричард Суини представлява, е работила за семейство Клейтън повече от век, но че също така обслужват и друг клиент, чието име той не знае, и който сега иска пари от Том. Обясни, че е получил средства, за които е вярвал, че са част от неговото наследство, но сега излиза, че другата страна има претенции за част от тях. Том е готов да върне парите, на които няма право, но е загрижен дали другата страна ще прояви разум.
— Как я кара Пит Андрюз? — изненадващо попита Арчър.
— Прекрасно. Той е добър човек.
— Твърдите, че не знаете името на клиента на господин Суини? — Арчър зададе въпроса много небрежно, без да вади лулата от устата си.
Въпреки това на Том му светна предупредителна лампичка.
— Честно казано, господин главен инспектор — застрахова се той, — едно име беше споменато. Но само като слух. Не зная със сигурност чии са тези пари, а единствено, че Суини е тук, за да ги вземе.
— Парите от вашето наследство… къде са те сега?
— Частта, която ми принадлежи, е тук, в Лондон. Остатъкът оставих в Цюрих, където ги намерих.
— Значи Цюрих? — отбеляза презрително полицаят, след което дръпна дълбоко. — Това винаги води до усложнения — и продължи, докато гледаше как димът се вие към тавана: — Господин Клейтън, струва ми се, че би трябвало да говорите с адвокат, а не с полицията. Направихте ли го?
— Да. А той ми каза да ида в полицията.
Полицаят кимна леко, сякаш в знак на съгласие.
Не беше твърде сигурен в този господин Клейтън. Историята му не се връзваше напълно. Два часа по-рано Арчър прие посетител от Америка — Ред Харпър от Агенцията за борба срещу наркотиците, който беше препоръчан на Арчър от специалните служби. Харпър информира главния инспектор за връзката между Моралес и Салазар, за операцията по изпиране на пари и своята собствена стратегия да закове Суини в Лондон. Към края на срещата Харпър спомена за възможното участие на някой си Томас Клейтън, американски банкер, живеещ в Лондон, за когото смятат, че по някакъв начин се вписва в пътя на парите, макар че Харпър си призна, че няма никаква представа как. Арчър се беше усмихнал многозначително при споменаването на Том Клейтън и беше започнал да чисти демонстративно лулата си. После каза на смаяния Харпър, че въпросният човек ще дойде да се срещне с него в два и то по свое собствено желание. Двамата решиха, че инспекторът ще го изслуша като начало. Харпър ще остане в съседната стая да чуе разговора по включения интерком и в подходящия момент ще се присъедини към тях.