— Вашият адвокат обясни ли ви защо смята случая за работа на полицията? — попита главният инспектор.
— Защото му разказах, че когато вчера се срещнах с господин Суини, той каза, че ако не върна всички пари, включително тези, които ми принадлежат, неговият клиент ще ме убие.
— А, така нещата повече се връзват — възкликна Арчър, който изведнъж се оживи. — Предполагам, че няма свидетели на отправената заплаха.
— Не, но аз ще се срещна със Суини в петнадесет и тридесет и съм сигурен, че ще я повтори.
— Къде ще се състои срещата?
Том му каза и Арчър си записа номера на стаята.
— Да, господин Клейтън — каза Арчър успокоително, оставяйки бележката настрана, — ние можем да ви помогнем. — Той се изправи и тръгна към вратата. Несигурен къде отива полицаят, Клейтън понечи да стане и да го последва, но Арчър му махна да остане на мястото си. — Има един човек, с когото трябва да се срещнете — каза той и отвори вратата на кабинета си.
Мъжът, който влезе, беше висок около метър и деветдесет, с широки здрави рамене и спортна походка. Дебелият му врат и късата подстрижка вероятно щяха да се чувстват по-удобно в униформата на морски пехотинец, отколкото в настоящия скучен костюм с убит цвят. Той влезе и протегна ръка.
— Господин Клейтън, казвам се Ред Харпър от Държавния департамент по правосъдието.
Том сдържано се здрависа с него.
Без да го усуква, Харпър обясни, че името на Том се е появило по време на разследване и е прелетял Атлантика само за да разбере каква е връзката.
— Господин Клейтън — каза той натъртено, — съветвам ви да изясните всичко от самото начало и да не възпрепятствате работата на Департамента.
— Обвинявате ли ме в нещо, господин Харпър? — Клейтън почувства как го обзема ярост, но положи усилия да се сдържа.
— На този етап не — отговори агентът на АБН не по-малко твърдо, — но трябва да отговорите на някои въпроси.
— Питайте — каза Том спокойно, но не можеше да скрие неудоволствието си.
— Да започнем с вас. Кой сте вие? С какво се занимавате?
Том отговори изчерпателно. Име, адрес, занятие.
— Работите в банка, така ли? — попита Харпър впечатлен.
Том кимна в отговор.
— На какъв пост?
Том описа работата си, намеквайки по този начин за нивото на заплатата си. Обикновено това караше държавните служители да започнат да се подмазват. Също така спомена петте години на «Уол стрийт», преди да дойде в Лондон, и че баща му е бил професор в Колумбийския университет, а сестра му и нейният съпруг се движат в кръг на сенатори и други високопоставени политици. Три поколения в Америка вече се смятаха за финансова аристокрация.
— Та ето какво искам да кажа, господин Харпър — продължи Том, усещайки, че е спечелил леко надмощие. — Дойдох тук — и той погледна преднамерено към Арчър, — за да се оплача от заплаха, отправена срещу живота ми. А сега вие — той се обърна към Харпър — нахлувате и се държите така, сякаш съм извършил някакво престъпление. Предлагам да промените отношението си и може би ще стигнем донякъде.
— Възможно е — каза Харпър със съмнение в гласа. — А сега ми обяснете каква работа имате с Ричард Суини.
Разбира се, той беше чул какво разказа Клейтън на Боб Арчър, но не го показа. Във всеки случай беше по-добре да накара заподозрения да разкаже историята още веднъж. Така човек по-лесно забелязва лъжите.
Том се замисли за двата документа в чантата си. Нямаше начин да им покаже клетвената декларация, защото съдържаше достатъчно за завеждане на дело в Швейцария, а тогава парите можеха да бъдат замразени — цялата сума, включително петте милиона, които Том вече притежаваше. Но договорът, с който предлагаше да предаде парите, беше добре съставен.